Цитати: "Хомо Фабер" от Макс Фриш

01.

"Често съм си задавал въпроса, какво всъщност разбират хората под приключение? Аз съм човек на техниката и съм свикнал да виждам нещата такива, каквито са. Виждам съвсем точно всичко, за което те говорят; не съм сляп! Ето, виждам луната над пустинята Тамаулипас — наистина свети по-ярко откъдето и да било, съгласен съм, но все пак това е луна — небесно тяло с точно изчислима маса, кръжи около нашата планета според законите на гравитацията, като явление интересно, но отде накъде приключение? Виждам озъбените очертания на скалите, черни в лунната светлина; възможно е те да напомнят силуети на праисторически чудовища, съгласен съм, но аз зная — това са скали, камъни, вероятно от вулканичен произход, човек трябва само да ги разгледа по-отблизо, за да установи това. Отде накъде да изпитвам страх при вида им? Праисторически чудовища вече няма. Защо трябва да си ги въобразявам? Аз не виждам също нито вкаменени ангели, нито за съжаление демони; виждам онова, което виждам — обикновените проявления на ерозията, както и моята удължена сянка върху пясъка, но никакви призраци. Защо да ставам жена? Пред очите си не виждам потоп, а само пясък, осветен от луната и накъдрен от вятъра като водна повърхност, нещо, което не ме озадачава; за мене това явление съвсем не е фантастично, а лесно обяснимо. Не зная как изглеждат душите на грешниците, може би като черни агавета сред нощна пустиня. Но онова, което виждам, са само агавета — растения, които цъфтят един-единствен път, а след това изсъхват. Също така зная, че не съм нито първият, нито последният човек на земята (дори да ми се струва в момента така); а и самата представа, че съм останал последен на този свят, не може да ме потресе, понеже не е вярно. Защо да изпадам в истерия? Планината си е планина, дори когато при известно осветление може да изглежда като нещо друго, но въпреки всичко Сиера Мадре си е Сиера Мадре; и ние се намираме не в царството на мъртвите, а в пустинята Тамаулипас в Мексико, на разстояние приблизително шейсет мили от най-близкото шосе, което е по-скоро неприятно, отколкото да представлява някакво приключение. Самолетът си остава за мене самолет; не виждам никаква допотопна птица, а само един супер-констелейшън с повреда в двигателите и нищо повече, а луната може да го осветява колкото си ще. За какво да преживявам неща, които така и не съществуват? Също не мога да се съглася, че тук се долавял „ходът на вечността“; аз не чувам нищо, освен скриптенето на пясъка под нозете си. Треперя от студ, обаче зная — след седем, най-много осем часа отново ще пекне слънце. Край на света? Отде накъде? Не мога да си въобразявам всякакви глупости, само и само за да преживея приключение. Виждам пясъчния хоризонт, белезникав в зелената нощ, приблизително на двадесет мили оттук, и не мога да проумея, отде накъде там, по посока на Тампико, да започва задгробният свят! Отказвам се да изпитвам страх само от гола фантазия, съответно да се настройвам фантастично, кажи-речи мистично поради обзелия ме страх."

02.

"Пътуването с параход представляваше за мене странно състояние. Пет дни без кола! Аз съм свикнал или да работя, или да седя зад кормилото. За мене няма почивка без движение, а всичко непривично така или иначе ме нервира. Тук не можех да работя. Параходът само плува и плува, машините бумтят денонощно, чуваш ги, усещаш ги с цялото си същество; пътуваш без никакъв отдих, но се движи само слънцето, съответно луната. А можеше и да е илюзия увереността ни, че пътуваме — колкото и да ни люшкаше нашият параход, колкото и да пореше вълните, хоризонтът си оставаше неподвижен и човек постоянно се намираше в центъра на кръга, сякаш прикован в една точка, само вълните пробягват покрай него, не знам с каква скорост, с колко възела, но във всеки случай доста бързо; не се променя обаче абсолютно нищо — само дето остаряваш!"

03.

"Бях напълно трезвен и когато Сабет ме намери, веднага й казах, че тук само ще се простуди в тънката си вечерна рокличка. Тя искаше да узнае дали съм тъжен, та не танцувам. Намирам забавни тези съвременни танци, забавни за гледане, тези екзистенциалистки подскачания, при които всеки танцува сам за себе си, всеки се криви посвоему, уплита се в собствените си нозе, разтърсван сякаш от треска, от всичко напира нещо епилептично, но все пак весело, темпераментно — признавам, ала не умея да танцувам така."

04.

"Предположението на Сабет, че се чувствувам тъжен, понеже съм сам, ме раздразни. Аз съм навикнал да пътувам сам. Като всеки истински мъж живея с работата си. Нещо повече, нямам нужда от друго и смятам за щастие факта, че живея сам — по мое мнение това е единствената възможна форма на съществуване за един мъж; за мене е истинско наслаждение да се събуждам сам, без да е необходимо веднага да започвам разговор. Коя жена може да разбере това? Дори въпросът, как съм спал, ми е досаден, понеже в съзнанието си съм отишъл вече напред, навикнал съм да мисля за нещата, които ми предстоят, а не за вече отминалите, да живея с проектите си… Всякакви там нежности по вечерно време, това все още върви, но нежности сутрин — благодаря, просто не съм в състояние да ги понасям; и повечето от три или четири дни, прекарани с жена, за мене винаги са, признавам си, начало на лицемерието. Чувства сутрин — това един мъж трудно понася. Тогава по-добре да мие чинии!

Сабет се смееше…

Закуска с жена като изключение по време на отпуската, защо не? — закуска, да речем на някой балкон; но повече от три седмици никога не съм издържал, честно казано, на подобна идилия! Та по време на ваканцията, може; когато човек и така не знае какво да прави през целия ден, но след три седмици (най-късно!) аз закопнявам за моите турбини. Ами женската леност сутрин — например една жена, която е в състояние, преди още да се е облякла, да пренарежда цветята във вазата, като при това повежда разговор за любовта и брака — не, подобно нещо, струва ми се, не би търпял никой мъж, освен ако е лицемер. Неволно си спомням за Айви — „айви“ на английски значи бръшлян и за мене това е обобщено име за всички жени… Не, предпочитам да бъда сам! Дори видът на стая за двама, стига да не е стая в хотел, която човек може винаги да напусне, а именно стая за двама души като постоянно жилище, ме кара да мисля за бягство в чуждестранния легион…

Сабет ме намираше циничен.

Но аз говорех самата истина!"

05.

"Аз не вярвам нито в провидението, нито в някакви фатални стечения на обстоятелствата. Като човек на техниката съм свикнал да боравя с точните формули на Теорията на вероятностите. Защо да намесваме провидението? Съгласен съм, че ако не бе това принудително кацане в Тамаулипас (2.IV), всичко би протекло съвсем иначе, нямаше да се запозная с младия Хенке и навярно не бих чул никога нищо за Хана, и до ден-днешен нямаше да зная, че съм баща. Дори не мога и да си представя как биха се развили нещата без това принудително кацане в Тамаулипас. Може би Сабет щеше още да е жива. Не оспорвам — всичко това бе повече от обикновена случайност, то бе цяла верига от случайности. Но защо да намесваме провидението? Не ми е необходима никаква мистика, за да повярвам в невероятното като факт от житейската реалност, за това ми е достатъчна математиката.

Математически това може да бъде представено по следния начин:

Вероятният случай (примерно от 6000000000 хвърляния на един обикновен шестцифрен зар да се получат 1000000000 единици) и невероятният (от 6 хвърляния на същия зар да се получат 6 единици) се различават не по своята същност, а само по честотата на случаите, като по-често случващото се изглежда по начало по-правдоподобно. И ако някога все пак се случи невероятното, в това няма нищо свръхестествено, никакво чудо или нещо от този род, както обикновено си мисли човек. Когато говорим за вероятното, към него винаги включваме и невероятното като граничен случай на възможното. И когато то, невероятното, някой ден се случи, не съществува, поне за мене, никакво основание да се удивлявам, потрисам или предавам на мистика."

06.

"Най-после, когато вече бях заспал в стола-люлка, те пристигнаха — седем или може би девет мъже, от които трима пияни до смърт — трябваше да ги измъкнем от асансьора като недъгави. Някакъв субект, чувайки, че в апартамента има жена, обяви стачка — заяви, че една жена е или прекалено много, или прекалено малко за една свястна компания; и макар че едвам се държеше на краката си, тръгна надолу по стълбите, като ругаеше високо — цели шестнайсет етажа.

Дик ме представи:

— This is a friend of mine...

Струва ми се, сам Дик не познаваше типовете, които бе домъкнал, във всеки случай пресметна, че са с един по-малко. Обясних му, че един си е отишъл, но Дик се чувствуваше отговорен никой да не се загуби; той започна да брои приятелите си на пръсти и след дълги препирни все пак се установи, че един липсва.

— He’s lost — каза той, — anyhow…

Естествено аз се опитвах да приема всичко откъм смешната му страна дори когато разбиха на парчета индианската ваза, която при това не беше моя.

Айви заяви, че ми липсва чувство за хумор.

Дори и след един час аз все още нямах понятие кои са тези хора. Един от тях уж бил прочут цирков артист. За доказателство той искаше да вдигне стойка върху парапета на терасата на нашия шестнайсети етаж, което не бе трудно да предотвратим; но в суматохата една бутилка уиски се претърколи през парапета навън — разбира се, той не бе никакъв артист, а само така говореха, за да си правят майтап с мене, защо — не зная. За щастие, бутилката не удари никого! Аз веднага се спуснах долу, очаквайки да намеря на улицата тълпа хора, „бърза помощ“, локви кръв, полицаи, които веднага да ме арестуват… Но нищо подобно! Когато се качих обратно в жилището си, посрещна ме взрив от смях — не била падала никаква бутилка…

Така и не разбрах кое е вярно и кое не.

Когато по едно време отидох в тоалетната, намерих вратата залостена отвътре. Донесох отвертка и изкъртих бравата. Някакъв тип седеше на кахления под и пушеше; поиска да му кажа името си…

И така — цялата нощ.

— Във вашата компания човек може да умре — казах аз — и никой няма да забележи, а от приятелството няма и помен, да, да — започнах да крещя, — човек може да умре в компанията ви! И за какво ли изобщо разговарям с вас — крещях аз — защо, бих искал да зная (чувах се сякаш отстрани как крещя), сме се събрали, след като човек може да умре, без никой да забележи…

Бях пиян.

Така карахме до сутринта. Не помня кога са си отишли и как така само Дик лежеше на пода и спеше.

В 9:30 ч. трябваше да бъда на парахода…"


Мнението ми за книгата: ТОЧНО ТУК

Коментари