Любен Дилов - "Да избереш себе си"

Даниел Димих е брилянтен учен и директор на Института за евристика и авангардни компютърни технологии. Мъж, намиращ се във възраст, в която би трябвало да е в разцвета на силите си. Вместо това обаче, Даниел Димих е прикован към инвалидна количка и дикато неизлечимата му болест бавно и сигурно прогресира, той просто изчаква смъртта.
Директорът на Института няма никакво намерение да се предаде. Още повече, че човечеството надали е готово да изгуби толкова гениален ум. Даниел Димих и негови подчинени разработват програма, при която след смъртта на учения, той все пак ще продължи своя живот, но под друга форма.
Планът не е лесен, крие много рискове, съдържа куп неясноти, но все пак е напълно изпълним. Просто мозъкът на директора трябва да бъде вграден в тялото на киборг.

"Моралът открай време се е грижил за оцеляване на индивида, като се е въплъщавал в озъбени социални и правови закони. Затова и рефлективно е готов винаги да надава вой: "Убийство! Убийци!" Но не се и запитва какво всъщност бива убито и бива ли изобщо убито нещо! Защото не му е изгодно! То го обърква и моралът предпочита да надвиква с глухо упорство подобните въпроси. Ако аз сега, примерно, си одрежа пръстите на крака, тия пискливи моралисти ще ли го отнесат към параграфа за самоосакатяване, след като пръстите ми са мъртви и не ми служат за нищо? И нямам ли право сам да определям кое точно съм аз? Онова ли съм аз, което от краката нагоре неотстъпно умира? Илисъм онази чудата каша, затворен в черепа ми, която не иска, като тялото, само да яде и да пие и да се размножава, а е в състояние още да съзерцава света, да се измъчва заради тайните му, да се рови в тях? Нали живеем уж във време, когато се зачитат индивидуалните права, защо тогава посягат на свободата ми да избирам между вече негодното тяло и ненаситилия се на живота си мозък?"

Любен Дилов ме изненада с много дълбоката тематика на книгата си. Докато четях си дадох сметка, че единственото произведение, което се доближава до този сюжет и с което аз съм запознат, е филмът "Отмъстителите: Ерата на Ултрон", като съм наясно, че приликите са нищожни. Все пак Даниел Димих е живо човешко същество, на което след смъртта му, мозъкът продължава да функционира, като е подпомаган от изкуствени интелекти. И тук вече във водещ се превръща въпросът притежаваме ли душа? И може ли съзнанието ни, лишено от нея, да продължи съществуването си, запазвайки пълната идентичност на личността. Без генерална промяна. Авторът дава своята гледна точка при подобна ситуация.
Лично на мен книгата ми стоеше доста абстрактна. Повечето от главите представляваха разсъжденията на киборга Даниел Димих и изглеждаха много философски. Не мога да кажа, че се насладих на четенето на романа, но пък той не ми беше и неприятен. Мога да ви уверя обаче, че е доста различен и непредвидим.
Лична оценка: 7/10