Паулу Коелю - "Единайсет минути"

Това не е някаква шега, а чистата и неподправена истина - прочетох "Единайсет минути" на Паулу Коелю. Авторът ми е познат единствено от "Алхимикът", която книга съм чел преди поне пет, че и повече години, но общото ми впечатление бе положително.
Какъв е конкретният случай тук? Във фейсбук група за книги видях публикация на дама, която бе прочела "Единайсет минути" и я бе нарекла пълна тъпотия. Или нещо от сорта. Това ми се стори крайно незряло поведение. Все пак авторът е признат в професията си, а и произведенията му са много четени. Не ми се спореше с потребителката, но ми стана интересно и си зададох за цел да прочета оплютия роман. И до какво прозрение мислите достигнах? Жената е била абсолютно права, защото книгата е едно от най-малоумните неща, които съм чел през живота си.
"Единайсет минути" ни дава възможността да проследим отблизо живота на Мария. Бразилска досадница, която от най-ранна възраст е вече объркана, а и в следващите години на съзряване и порастване не дава някакви признаци на поумняване. Нискоинтелигентно, но красиво момиче, което има големи мечти - мега изтъркано, не мислите ли? Мимето се сблъсква с куп дилеми, кой от на не се, но тъпото е, че винаги взима грешните решения. Върхът на простотията е, когато става проститутка в Швейцария. И на ей тая жена, ние читателите, по странна Коелюва логика, трябва да симпатизираме. Аз ще пропусна.

Вместо с откровения от първо лице и прозрения за истините от живота, книгата е наблъскана с клишета и баналности. Купища елементаризми, посредствени описания, блудкави сцени и диалози плюс търсене на евтина мелодрама и блудкава сълзливост. Това четиво е просто глупава любовна творба, но от най-пошлите. Където щом не става с качество, решението е да пробваме да скандализираме. Да, да, г-н Паулу, ама не. Защото резултатът е отвратително циничен и просташки, с дъх на гнилоч и канализация. И всичко това можеше да се приеме една идея по-добре, само да не бе тази безумна Коелюва претенциозност, надула се до размерите на пришка пред спукване.
Сега някой ще ме контрира, питайки, защо след като "Единайсет минути" е толкова зле, не съм я зарязал. Първо, съм си казал, че книга веднъж започната, няма да я оставя. Мой си принцип, който засега не съм нарушавал никога. Второто обаче е по-интересно. Това не е обикновено тъпа книга. Това е от типа четива, дето са толкова олигофренични, че ти се ще да видиш докъде ще стигнат в слабоумието си. А този роман си затъва и затъва повече от геройски. Та чак до напълно нечетивния финал, който ми причини физическо страдание. Хора, разберете ме - мозъкът ми отхвърляше текста. Цялото ми същество се противеше на тази помия.
Вече казах мнението си за главната героиня. Нейните действия и тревоги заемат 99% от времето. Постоянното натрапване на мислите ѝ си е цяло изпитание дори и за най-здравата нервна система. Но, за да не би пък да не разберем всичко, за и над което Марийчето си блъска главата, то авторът е решил, че трябва да ни предостави и големи пасажи от нейния личен дневник. Казвам ви, приятели, положението е плачевно.
А в онзи един процент, когато за малко поне си почиваме от Мима, то Коелю ни представя няколко второстепенни персонажа, които влудяват със своите невзрачност, прозрачност и размитост. Те също бълват захабени слова, а замисълът заложен в техните роли е очевиден, но когато всичко е на толкова ниско ниво, какво друго можеш да очакваш? Аз вече просто се бях примирил.
Така че, моля ви, послушайте ме - забравете за съществуването на тази книга! Не си самопричинявайте подобна интелектуална щета. За мен от този момент творчеството на Коелю не съществува. Може би само ако всички други книги на света, освен Паулувите, по някакъв свръхестествен начин изчезнат... Не, не, тогава просто ще спра да чета. Защото "Единайсет минути" е произведение, което ако видя хвърлено в кош за боклук, никога не бих си направил труда да извадя, с цел да го запазя и съхраня. Напротив - точно там му е мястото.
Лична оценка: 1/10