Съни Рандъл е наета от сестра си, която има подозрения, че съпругът и изневерява. После услугите на красивата дама детектив търси и известна, в определени среди, върла феминистка, която бива следена от непознат субект. А за капак, най-добрата приятелка на частното ченге, психотерапевта Джули, осъзнава, че животът и се разпада, защото нищо не е такова, каквото би трябвало да бъде.
Това са три различни ситуации, като за реален случай можем да приемем единствено оплакването на феминистката. Там има какво да се разследва, но след едно наглед пределно ясно самоубийство, полицията официално обявява случая за приключен. Съни не мисли така и започва да разпитва тук таме, като неусетно навлиза в доста опасни територии.
Три случая, които нямат нищо общо помежду си. Два от тях са сълзливо-драматични, а третият донякъде може да бъде считан за криминален. За жалост обаче „Огън и лед” е книга толкова разводнена от пролетите сълзи на обърканите женски персонажи, които я населяват, че тя трудно може да бъде приета за нещо друго освен за жалък пародиен опит, който преди всичко се подиграва с жанра.
Сестрата на главната героиня е представена като слабоумна, зла и отмъстителна златотърсачка. И има немалко сцени с нея, което наистина ни пречи да се потопим в разследването, което така или иначе си цикли здраво. Психотерапевта Джули ни е описана като разсипан и неудовлетворен човек, незнаещ какво иска. Айде и покрай тази мизерна персона бройте изядени още няколко глави. Феминистката пък е лъжлива, гадна кучка, с началнически характер, която доста трудно се понася. Откъм мъже положението също никак не е розово, понеже най-интересен е персонажът на мъжествения гей Спайк. Наистина слабо и безхаберно от страна на автора.
И като говорим за образите, този който заема най-много време и пространство е домашният любимец на Съни - миниятюрният бултериер Роузи. Това куче присъства навсякъде. На абсолютно всяка страница четем за него. Как се върти, как пие вода, как яде, как души, как гледа. Дори когато детективът разглежда записки и сведения по случая, Робърт Паркър от нищото вмъква нещо за проклетото куче. Ситуацията прилича на ония фейсбук профили, където на потребителя от 50 поста за деня, 49 са му за любимото животинче. Умална работа ви казвам.
И това не е всичко. Имаме няколко остро противняшко-лигави сцени между Съни и бившия и съпруг Ричи, които не могат да си изяснят искат ли да живеят заедно или не. Било много сложно. Там също хвърляме на вятъра цели глави.
И познайте къде отива случаят, който дори не е такъв, понеже частното ченге няма клиент. Познахте - на майната си. Той в големи времеви интервали е напълно забравен, а когато авторът все пак се сеща, в какъв жанр твори, то той ни затрупва с всевъзможни клишета и мега леките съвпадения. Какво да се прави, трябва нещата да се наредят накрая, нали?
И всичко описано дотук дори не е най-лошото. Най-лошото е пълната липса на каквато и да е опасност. Никакво напрежение или динамика. Но изведнъж се случва убийство. То обаче не се усеща. Първо, че е убит някой, който не ни касае и второ, че нямаме усещането за надвиснала заплаха. Веднага след като някой е килнат ние почваме да се занимаваме с хленчещи примадони, лигави кучета и бивши съпрузи. Нямам идея какво е имал в главата Робърт Паркър, докато е писал романа, но то определено не е било здрава мисъл.
И за финал ще ви кажа, че нашето частно ченге е толкова ялово, че дори и не разкрива случая. Отново на Съни и трябва помощ и тук книгата заприличва досущ на предната част, защото нещата се нареждат по същата схема, ама едно към едно. Престъпно мързеливо писателско поведение. Да, престъпленията биват разкрити, но не и благодарение на отраканата кака, която занапред би трябвало да практикува съвсем друга професия.
Рехаво изпълнение, което ви съветвам да не доближавате до взора си. Няколкото гангстера, които участват са страшни колкото манекени в магазин, а няколкото изстреляни заблудени куршуми са по-безопасни и от заря на Нова година.
Лична оценка: 2.5/10
Това са три различни ситуации, като за реален случай можем да приемем единствено оплакването на феминистката. Там има какво да се разследва, но след едно наглед пределно ясно самоубийство, полицията официално обявява случая за приключен. Съни не мисли така и започва да разпитва тук таме, като неусетно навлиза в доста опасни територии.
Три случая, които нямат нищо общо помежду си. Два от тях са сълзливо-драматични, а третият донякъде може да бъде считан за криминален. За жалост обаче „Огън и лед” е книга толкова разводнена от пролетите сълзи на обърканите женски персонажи, които я населяват, че тя трудно може да бъде приета за нещо друго освен за жалък пародиен опит, който преди всичко се подиграва с жанра.
Сестрата на главната героиня е представена като слабоумна, зла и отмъстителна златотърсачка. И има немалко сцени с нея, което наистина ни пречи да се потопим в разследването, което така или иначе си цикли здраво. Психотерапевта Джули ни е описана като разсипан и неудовлетворен човек, незнаещ какво иска. Айде и покрай тази мизерна персона бройте изядени още няколко глави. Феминистката пък е лъжлива, гадна кучка, с началнически характер, която доста трудно се понася. Откъм мъже положението също никак не е розово, понеже най-интересен е персонажът на мъжествения гей Спайк. Наистина слабо и безхаберно от страна на автора.
И като говорим за образите, този който заема най-много време и пространство е домашният любимец на Съни - миниятюрният бултериер Роузи. Това куче присъства навсякъде. На абсолютно всяка страница четем за него. Как се върти, как пие вода, как яде, как души, как гледа. Дори когато детективът разглежда записки и сведения по случая, Робърт Паркър от нищото вмъква нещо за проклетото куче. Ситуацията прилича на ония фейсбук профили, където на потребителя от 50 поста за деня, 49 са му за любимото животинче. Умална работа ви казвам.
И това не е всичко. Имаме няколко остро противняшко-лигави сцени между Съни и бившия и съпруг Ричи, които не могат да си изяснят искат ли да живеят заедно или не. Било много сложно. Там също хвърляме на вятъра цели глави.
И познайте къде отива случаят, който дори не е такъв, понеже частното ченге няма клиент. Познахте - на майната си. Той в големи времеви интервали е напълно забравен, а когато авторът все пак се сеща, в какъв жанр твори, то той ни затрупва с всевъзможни клишета и мега леките съвпадения. Какво да се прави, трябва нещата да се наредят накрая, нали?
И всичко описано дотук дори не е най-лошото. Най-лошото е пълната липса на каквато и да е опасност. Никакво напрежение или динамика. Но изведнъж се случва убийство. То обаче не се усеща. Първо, че е убит някой, който не ни касае и второ, че нямаме усещането за надвиснала заплаха. Веднага след като някой е килнат ние почваме да се занимаваме с хленчещи примадони, лигави кучета и бивши съпрузи. Нямам идея какво е имал в главата Робърт Паркър, докато е писал романа, но то определено не е било здрава мисъл.
И за финал ще ви кажа, че нашето частно ченге е толкова ялово, че дори и не разкрива случая. Отново на Съни и трябва помощ и тук книгата заприличва досущ на предната част, защото нещата се нареждат по същата схема, ама едно към едно. Престъпно мързеливо писателско поведение. Да, престъпленията биват разкрити, но не и благодарение на отраканата кака, която занапред би трябвало да практикува съвсем друга професия.
Рехаво изпълнение, което ви съветвам да не доближавате до взора си. Няколкото гангстера, които участват са страшни колкото манекени в магазин, а няколкото изстреляни заблудени куршуми са по-безопасни и от заря на Нова година.
Лична оценка: 2.5/10
Коментари
Публикуване на коментар