Светлана Алексиевич - "Чернобилска молитва"

Светлана Алексиевич започва книгата си с историята за пожарникарите, борили се с огнената стихия веднага след взрива на четвърти реактор в Чернобилската АЕЦ. Наблегнато е върху отношението на Людмила, вярна съпруга на един от огнеборците, към разболелия се и все по-влошаващ се здравословно неин мъж. Продължава с интерво, което провежда със самата себе си и накратко споделя мнение и гледна точка. И завършва с "вместо епилог". И всичко това заема една много малка част от цялото и произведение, писано в период от около единадесет години. Всичко друго е записани монолози на говорещи за аварията - пострадали, близки на пострадали, очевидци, изселници, евакуирани, инженери, физици, военни, ликвидатори, обикновени люде, деца, че дори и на възрастни. Всички са представени поименно, като е посочена и професията им. И този подход на авторката ни представя трагедията в (почти) цялата и ужасяваща жестокост.

"Един път вдигнаха тревога: дозиметристите провериха и се оказа, че столовата е построена на място, където радиацията е по-висока от местата, на които работехме. Ето какви хора сме... Забити едни стълбове и отгоре наковани дъски на нивото на гърдите - ето това се наричаше столова. Ядяхме прави. Миехме се от бъчви. Тоалетната ни - дълъг ров в голото поле. В ръцета - лопата. А наблизо реактор..."
Иван Николаевич Жмихов, инженер-химик

След като изгледах перфектния сериал на HBO ми се искаше да разбера още по темата Чернобил, особено ако е погледнато от различни ъгли. И го получих - Светлана Алексиевич е уловила точно това. Говорим за страха, объркването и пълното неведение на обикновения човек. Хората не са знаели какво се случва. Тези, които са знаели не са казвали. А и невежеството на простолюдието е било направо престъпно, за което населението няма никаква вина. Всеки е бил учен, че ядрените реактори са най-сигурното нещо на света. Че дори един самовар е бил по-опасен от тях.
Какво е това радиация? Никой не я знае. Не се вижда. Не може да се пипне. Следователно не съществува!
Как да се бориш с това чудо? С пушки? С лопати? Неизвестен враг е това. Невидим и неуловим. Но тих и смъртоносен.

"Чернобилска молитва" е книга за любовта. Към близките и любими хора, но и към родния град, село и дом. Книга за страха. От нещо, за което не си и подозирал, че може да се случи. От нещо, за чието съществуване никой не е знаел. И не е бил подготвен. Това обаче е книга и за промяната. Както в до и след чернобилския свят, така и за промяната в самите хора. Какво е било съзнанието на съветския човек и как е започнало да се изменя след катастрофата. Описани са и много от процесите, протичащи в телата на болните от лъчева болест и това определено не са приятни мигове за четящия. Защото границата между това кое е реално и кое не е сякаш изтрита.
Наистина произведението се чете трудно. Мъчно е за осмисляне и стяга душата. Няма как да се чете за трагедия от такъв калибър и човек да си свирка безгрижно с уста. Но книгата е много силна и трябва да бъде прочетена. Всяка история, разказана от човек, имащ какво да каже по темата, е болезнено късче дълго стаявано откровение. По този начин този, който споделя, поне моментно се освобождава от тежестта вътре в себе си. Но неминуемо я предава на тепърва запознаващия се с личната му драма.

"Помня в Киев... На гарата... Композициите една след друга извозваха хиляди уплашени деца. Мъже и жени плачат. Първо си помислих: "На кого му е нужна такава физика? Такава наука? Ако цената е толкова висока..." Сега това се знае.  Писаха с какви ударни темпове се е строила чернобилската атомна централа. Строиха я по съветски. Японците правят такива обекти за дванайсет години, а ние - за две-три. Качеството и надеждността на специалните обекти беше колкото на животновъден комплекс. На птицеферма! Когато нещо не достигаше, плюеха на проекта и го заменяха с такова, каквото в момента имат под ръка. Така покривът на машинната зала е бил залят с битум. Него потушаваха пожарникарите. А кой управляваше атомната централа? В ръководството нямаше нито един ядрен физик. Имаше енергетици, турбинни работници, политработници, но нито един специалист. Нито един физик...
Човекът е измислил техника, за която още не е готов. Не и е равен. Може ли в ртцете на дете да се дава пистолет? Ние сме безумни деца. Но това са емоции, аз си забранявам емоциите..."
Василий Борисович Нестеренко, бивш директор на Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус

Няма спестени истини или омекотяване на историческата действителност. Цялата военна обстановка е представена в пълния и бласък. Малко по малко разбираме как са реагирали и всички по веригата - от най-висшестоящите, та до човека, борещ се за насъщния. Без да се задълбава в политиката или пък в техническте данни за аварията, ние разбираме немалко дори и за тези страни на това покъртително нещастие, което в интерес на истината е можело да се развие и по много по-страшен начин. Тук е моментът да спомена, че е обърнато внимание на героите, борили се за овладяването на ситуацията. Къде отишли доброволно, къде по принуда, къде леко послъгани - това са хора, пред чиято памет трябва да се поклоним доземи! Повечето от тях са загинали в бързи срокове, след работата си в близост до реактора.
Поради начина, по който "Чернобилска молитва" е написане е някак трудно да търсим начална фаза или кулминация. Светлана Алексиевич е подредила монолозите по начина, по който е преценила, но на всеки четящ всяка отделна история би му въздействала различно. Което не гарантира, че изповедите в края ще са по-въздействащи от тези в началото. То е като да хванете току що изваден от огъня, нагорещен до червено въглен, с голи ръце. Както и да го въртите, в която и ръка да го прехвърляте, резултатът все ще е един - ще се изгорите зверски.
Лична оценка: 8.7/10