"Усилията на гениите, дори когато са насочени погрешно, почти винаги в крайна сметка служат за благото на човечеството."
Всичко започва с разказа на Робърт Уолтън, с чиято кореспонденция до неговата сестра, се запознаваме от първо лице. Човекът е мечтател, ентусиаст и кандидат откривател, а мечтата му е да намери път към Северния полюс. Нает е кораб, екипажът е наличен и авантюрата започва.
Това обаче не е историята на Робърт Уолтън. По време на експедицията той и всички членове от екипажа на кораба се натъкват на гледка, пред която всяка халюцинация, породена от трескаво бълнуване, би изглеждала като необорима реалност. Гигантска фигура, седнала в шейна, бива влачена през ледовете право на север. И това не е всичко - малко след това пред взора на изумените мореплаватели се изпречва фигурата на непознат пътешественик, който по всичко личи, освен на предела на силите си, е и пред прага на своята гибел.
Изнемощелият е Виктор Франкенщайн и това всъщност е неговата история. Защото след като бива спасен и силите му укрепват, той започва да разказва история, абсолютно немислима и ужасяваща до граници, които дори най-вихреното въображение трудно би допуснало.
Дали съществува някой, който да не е чувал за историята с чудовището, на което е вдъхнат живот? Не вярвам. Щом аз в най-общи линии я знаех, а не съм гледал нито една филмова екранизация, за мен отговорът е ясен. Единствено се кахъря, че прочетох романа след "Възкресяване" на Стивън Кинг, а си мисля, че ако го бях направил преди това, щях да се насладя още повече на творбата на Краля на ужаса.
Как да кажа, че се насладих на "Франкенщайн"? Та творбата ме направи свидетел на безумна човешка, че и чудовищна, трагедия, която не мисля, че е възможно да се случи повече от един път на милион души. Дори думата драма тук сякаш не е подходяща. Твърде слаба е, че да служи като описание на събитията.
Прекланям се пред това, което е сътворила Мери Шели. Вечна история, повдигаща множество въпроси, теми за размисъл и дискусия, и подтикваща четящия към собствени разсъждения. В тази книга не липсва нищичко. Има си всичко, а ако не откриете нещо - то мястото му не е тук!
Стилът на авторката е достоен за възхищение. Няколко са писателите, с които съм запозат, и пишат по този начин - Хауърд Лъвкрафт и Едгар Алан По. Мери Шели си служи с дълги изречения, където изобилстват силните определения. Словото и ме обгърна, после попи в порите ми. Ясно личи вглъбеността на мислите и разсъжденията и. Сякаш докато е писала, за нея не е съществувало нищо друго на света. Това начинание е било единственото важно. Описанията и са красиви, красноречиви, а на места ужасяващи. Еднакво добре са ни представени, както природни красоти и пейзажи, така и човешките характери и чувства. Диалозите са употребени умело и с нужда, та дебело да подчертаят вихрушката от емоции, бушуваща в сърцата на персонажите.
"Няма нищо по-непостоянно в живота от чувствата."
Историята не разчита на обрати. Дори е построена по начин, по който е възможно да предусещаме накъде отиват нещата. Обаче колко само е запленяваща! Много рядко, да не кажа почти никога, ми се е случвало, четейки да нямам търпение да разбера какво ще стане нататък и да ми иде да прескоча няколко абзаца, та да разбера случило ли се е непоправимото. Не съм прескачал естествено, това ще е грехота, особено за произведение, чието многократно прочитане си заслужава.
Персонажите са очарователни. Изискани, интелигентни, силно емоционални и непременно добре обосновани в приказките и мненията си. Колебанията им обаче изпъкват, вървейки винаги няколко крачки пред тях. А отношенията между създател и творение с лекота могат да попаднат в учебниците по поведенческа психология и да звучат като някой засукан и особено значим урок.
Има книги, след които се чувствам обогатен. Все едно съм погълнал цяла вселена с познания. Има книги, пред които се чувствам смирен и единствено мога да сведа глава в знак на уважение. Има книги, които не претендират за сложност или гениалност, но въпреки това ги притежават. Тази е една от тях.
Лична оценка: 10
Коментари
Публикуване на коментар