"В първия момент някаква мисъл се мъчеше да проникне в съзнанието ми, а именно - всичко е нереално и е плод на някакъв налудничав стрес, но въпреки, че наистина исках и се надявах да е така, за огромно мое съжаление, се наложи да я игнорирам. Защото навярно и при най-кошмарните ми сънища или при най-черните ми представи за бъдещето, предвид тежкия и изпълнен със стрес мой живот, не смеех да помисля, че очите ми ще станат свидетели на нещо подобно. Дори и в най-страховитите разкази на Едгар Алън По, и в най-мрачните картини на Франциско Гоя или Йеронимус Бош няма нищо толкова брутално, за да може да бъде сравнявано с онова, което приближаваше към нас."
Да кажа, че "Изчезналият близнак" е история за духове или призраци, ще бъде подценяване, което творбата със сигурност не заслужава. Свръхестествено присъствие има, но новелата всъщност е за разбулването на мрачна тайна, пазена в продължение на десетилетия.
Собственикът на една от най-печелившите компании за производство на играчки "Gamestorm ltd" Том Гайгер, получава неочаквано наследство от наскоро починалия си баща - къща, за която се смята, че отдавна е била продадена и семейство Гайгер нямат нищо общо с нея. Около имота има странни обстоятелства, изразяващи се най-вече във витаещи абсурдни слухове. Плюс това местното население е понастръхнало нещо, а и никоя фирма не се наема да извърши освежителния ремонт, все пак къщата е доста стара и в нея отдавна не е живял никой. Въпреки всичко обаче, Том си взима отпуска и заедно с жена си и детето отива в къщата, където да изкара някой друг спокоен ден. Предстои неочаквана почивка.
"Сборището на ренесансовите сатанисти" е личният ми фаворит от тук изложените хорър късчета плът. Повествованието се стича като зехтин, но с напредване на разказа, течността се оцветява в червено, а атмосферата освен лепкава е и фатално натровена, като антидот във всички случаи липсва.
Борис Андрейнски, стар човек на смъртния си одър, се осмелява най-сетне да опише случилото се след 1910 година в родното му селце Карстфур. На 3-ти април на жителите на селото са представени седем свещеника, уж божи хора, но много бързо става ясно, че това са всъщност последователи на дявола, а манастира, който си строят е скверно и богохулно място, от което всеки с всичкия си трябва да страни. Но какви са всъщност последствията за Карстфур. Меко казано неприятни.
"Въплащението на сатаната" е най-кървавият, най-бруталният и най-потрисащ текст, на който съм попадал въобще. Тук Донко Найденов не се церемони, говоря сериозно. Безкомпромисността му е стряскаща, а новелата не е за хора с лабилна психика.
Бенджамин Бърнстейн е пенсионирано ченге, което си купува вила в близост до красива горичка. Или по-точно казано, далеч от големия шумен град. Природа, спокойствие, чист въздух, не е ли това идилия? Още на първата си разходка сред чудната природа обаче Бенджамин е ухапан от същоство, което не успява да еазгледа добре. Предстоят трудни дни за бившия полицай. Дни, в които заплахата от загуба на здрав разум е напълно реална.
Авторът е концентриран, последователен и борави умело с изразните средства в начинанието си да ни плаши. Успехът му е триумфален, а аз на това му казвам чисто и просто можене. Да, Донко Найденов е можещ писател на хорър, а творбите му причиняват настръхване на козината. От тях се излъчва една особена светлина, не ярка и в никакъв случай такава, която да прогони мрака. По-скоро това е призрачно сияние, подчертаващо тъмнината наоколо, колкото да ни стане пределно ясно, че около нас бъка от движещи се сенки с неизяснен характер. Авторът съумява да направи и друго - ако нощем бъдем безпричинно изтръгнати от сладките обятия на съня, да ни накара вместо да се огледаме, търсейки с поглед часовник, да се свием на топка, затваряйки очи колкото е възможно по-здраво. Макар и засегнатите сюжети да не са някакво откритие и сигурен съм са известни на почитателите на жанра, то г-н Найденов съумява да ги освежи по оригинален начин, който да задържи вниманието ни.
Изключително силно впечатление прави перфектната структура на новелите. Писателят си дава време и не бърза към страшната част и бруталните сцени. Напротив, негов пръв ангажимент е да ни запознае с персонажите си. Разбираме какво работят, семейни ли са, какви са изобщо като човешки същества и чак тогава започват да се случват премеждията. Това прави читателя в пъти по-съпричастен към съдбата на героя, а когато от друга страна ужасията работи като немска машина, вече говорим за отлично свършена работа и неподлежащ на съмнение успех.
*Нямам такъв тефтер!
Лична оценка: 8.3/10
"Сборището на ренесансовите сатанисти" е личният ми фаворит от тук изложените хорър късчета плът. Повествованието се стича като зехтин, но с напредване на разказа, течността се оцветява в червено, а атмосферата освен лепкава е и фатално натровена, като антидот във всички случаи липсва.
"Въплащението на сатаната" е най-кървавият, най-бруталният и най-потрисащ текст, на който съм попадал въобще. Тук Донко Найденов не се церемони, говоря сериозно. Безкомпромисността му е стряскаща, а новелата не е за хора с лабилна психика.
Авторът е концентриран, последователен и борави умело с изразните средства в начинанието си да ни плаши. Успехът му е триумфален, а аз на това му казвам чисто и просто можене. Да, Донко Найденов е можещ писател на хорър, а творбите му причиняват настръхване на козината. От тях се излъчва една особена светлина, не ярка и в никакъв случай такава, която да прогони мрака. По-скоро това е призрачно сияние, подчертаващо тъмнината наоколо, колкото да ни стане пределно ясно, че около нас бъка от движещи се сенки с неизяснен характер. Авторът съумява да направи и друго - ако нощем бъдем безпричинно изтръгнати от сладките обятия на съня, да ни накара вместо да се огледаме, търсейки с поглед часовник, да се свием на топка, затваряйки очи колкото е възможно по-здраво. Макар и засегнатите сюжети да не са някакво откритие и сигурен съм са известни на почитателите на жанра, то г-н Найденов съумява да ги освежи по оригинален начин, който да задържи вниманието ни.
Изключително силно впечатление прави перфектната структура на новелите. Писателят си дава време и не бърза към страшната част и бруталните сцени. Напротив, негов пръв ангажимент е да ни запознае с персонажите си. Разбираме какво работят, семейни ли са, какви са изобщо като човешки същества и чак тогава започват да се случват премеждията. Това прави читателя в пъти по-съпричастен към съдбата на героя, а когато от друга страна ужасията работи като немска машина, вече говорим за отлично свършена работа и неподлежащ на съмнение успех.
*Нямам такъв тефтер!
Лична оценка: 8.3/10
Коментари
Публикуване на коментар