Няма да пропусна да ви се оплача и ще ви кажа какво преживях докато четох "Богът на дребните неща" от Арундати Рой. Съжалявам, че ще съм толкова директен, но ситуацията го изисква, защото дните, през които се занимавах с книгата бяха тежки, тъжни, самотни и тотално сдухващи психиката. Понеже това е роман, който завърших по необясним начин и с невиждан инат от моя страна. Повярвайте ми като ви казвам, че на всеки две страници ми идеше просто да спра четенето и да започна нещо друго. Какво и да е то. Така или иначе не го направих, та не ми остава нищо друго освен да си изплача мъката. Чрез здравословен хейт, разбира се.
РЕЗЮМЕ:
„Богът на дребните неща“ е роман с мощен и необикновен глас, който остава да кънти в съзнанието на читателя. Действието се развива предимно в Керала, Индия през 1969 година и разказва историята на Рахел и нейният брат-близнак Еста, които научават, че целият им свят може да се промени за един единствен ден, а любовта и живота могат да бъдат погубени за миг. Въоръжени само с несъкрушимата си детска невинност, те се опитват да си запазят кътче детство всред развалините на своето семейство. Сърцераздирателен и мил, но в същото време циничен и дълбок роман, който заслужава да бъде поставен редом до творбите на Салман Рушди и Габриел Гарсия Маркес.
Стилът на писане за мен бе нетърпим. Както и цялото произведение, но то това идва от начина, по който е написано. С една дразнеща претенцозност. С едно чувство на възвишеност. Сякаш авторката ни показва, че може да пише за големи драми и грозни картини, но въпреки това го прави да звучи поетично. Трагично, но натруфено. Красота и стил и през две изречения велики метафори. Пълен шит, естествено. Няма как да се вържа.
През цялото време се чувствах сякаш някой ми обяснява кое как трябва да бъде. Едно безспирно философстване и четене на морал, това усещах. Едва ли не, като че ли ми се натякваше как трябва да си живея живота с безспирни съвети относно моите решения и постъпки. Това в съвкупност с неутешимо драматичния тон на историята ме държеше в едно постоянно враждебно настроение към текста. Думите, които прочитах, по начина, по който ми бяха поднесени, ми присядаха. Изреченията пък бяха така структурирани, че все едно се усукваха около врата ми, като ми причиняваха задух.
Историята сама по себе си не е нищо сложно. Главното тъжно събитие ни е оповестено още в началото. Но не, друго си е да мушнем още едни над 300 страници. Така, да поусучем нещата с безсмислени двусмислици, които могат да бъдат разчетени и като нищо, и като всичко. Които могат да са хем високопарни бръщолевения, хем велики истини за живота. Ама са си баш високопарни бръщолевения. Казах!
Цялото повествование е допълнително затормозено от множеството безлични герои. Абе в Индия сме, няма как да избегнем навалицата. После имаме едно постоянно прескачане напред назад във времето. Така и така всичко е казано до втора-трета глава, защо пък да не ни пробутат евтин трик, чрез който да помислим, че сме попаднали на някоя сложна и изискваща много размисъл творба?
Колкото и да ѝ се иска на Арундати Рой да си мислим, че е открила топлата вода и сега ни открехва и нас - по-недосетливите, как да си направим чай, при мен няма как да се получи. Нейните послания не са променящи светоусещането. Нейните прозрения не ме накараха да блея като бечка. Не, това не е някаква свята пророчица, спуснала се сред нас и дарила ни с мъдростите си. Но все пак ѝ го признавам - успешно е пробутала простотиите си. Гледам хората се прехлават. И това си е талант.
Лична оценка: 1.8/10
Коментари
Публикуване на коментар