Цитати от последно прочетеното

Това са единствените три книги, които прочетох през 2020 година, но за които така и не успях да публикувам някакво мнение. Не ги отразих, както се казва. А това е срамота, защото и трите буквално са превъзходни.
На различна тематика са. Не са от един жанр. Но това мен никога не ме е притеснявало - обичам да има голямо разнообразие.
Въпросът е, че тези произведения трябва да бъдат препоръчани. И четени. Та, реших да ви ги представя с по няколко цитата.

"Космос" от Карл Сейгън

"Персоналната астрология все още е сред нас — погледнете хороскопите на два различни вестника, публикувани в един и същи ден и в един и същи град. Бихме могли да вземем например броевете на излизащите в Ню Йорк „Поуст“ и „Дейли Нюз“ от 21 септември 1979 г. Да предположим, че сте Везни — т.е. родени някъде между 23 септември и 22 октомври. Според астролога на „Ню Йорк Поуст“ някакъв „компромис ще помогне за сваляне на напрежението“ — може би полезен, но някак си неясен съвет. Според консултанта на „Дейли Нюз“ трябва да „изисквате повече от себе си“ — не само неясна, но също така и съвсем различна препоръка. Тези „предсказания“ въобще не са предсказания. Те са по-скоро вид съвети — казват ви какво да правите, а не какво ще се случи. Съвсем преднамерено са формулирани толкова общо, че биха могли да са предназначени за всеки един човек. Освен това демонстрират сериозни несъответствия помежду си. Защо се публикуват толкова категорично, колкото спортните статистики и съобщенията за стоковата борса?
Астрологията би могла да бъде подложена на проверка чрез индивидуалните съдби на двама близнаци. Има много случаи, в които единият близнак загива в ранна възраст — при падане от кон, например, или пък ако бъде ударен от мълния — а вторият доживява до дълбоки старини. И двамата са родени на едно и също място, с разлика от няколко минути. В момента на тяхното раждане са изгрявали едни и същи планети. И ако в астрологията имаше нещо вярно, как е възможно съдбите на двамата да са толкова различни? Освен това се оказва, че отделните астролози дори не могат да постигнат съгласие помежду си относно това, какво би трябвало да означава даден хороскоп. При внимателно проведените опити се доказва, че те не могат да предрекат съдбата и характера на хора, за които не знаят нищо освен рождените дата и място."

"Книгите се правят от дървета. Те са сбор от плоски гъвкави части (все още наричани „листове“), на които с тъмен оцветител са отпечатани някакви завъртулки. Достатъчно е да хвърлите един поглед на книгата и вече чувате гласа на друг човек, който може би е мъртъв от хиляди години. Превъзмогвайки столетията, които ви делят, авторът говори ясно и тихо в главата ви — директно на вас. Писането е може би най-великото човешко достижение. То свързва обитатели на отдалечени във времето епохи — хора, които никога не са се познавали. Книгите разбиват оковите на времето и доказват, че човекът може да твори магия."

"Големият дрешник" от Ромен Гари

"— Млади човече, позволете ми да ви дам един съвет: издигнете се над
всичко. Витайте високо, млади човече! Витайте високо, разтворете крилете си, захвърлете всичките си дребни проблеми в безкрая, в междузвездното пространство, в метафизическото и ще видите веднага истинските размери на всяко нещо, които са, млади човече, безкрайно малки. Казвам…
Той вдигна пръст:
— … без-край-но малки! Предателство, героизъм, престъпление, любов, всичко това, млади човече, с перспективата, с хоризонта, става буквално трогателно с незначителността си. Нула! Престава да съществува!
Той се наведе към мен.
— Всичко, млади човече, се състои в това да направиш от нещата в живота стълба, а после да се качиш на друга и да ги съзерцаваш! Да вземем, например, отговорността. Огромно, тежко нещо, труден товар е отговорността, а? Да допуснем, че сме отровили цяло едно семейство — с гъби, да речем. Естествено, ако погледнете на това като смъртен човек, ще се почувствате много отчаян, ще имате угризения, никога вече няма да погледнете гъби. Но дайте височина на разискванията, издигнете съзнанието си, разширете бързо хоризонта, слейте се със Слънчевата система и погледнете надолу към Земята: вече няма да чувствате нищо. Няма отговорност, няма гъби, дори хора няма — може би само водна пара — ето какво се случва с човечеството, щом го погледнем отвисоко с метафизически очила — водна пара, за да избършем по-лесно стъклата, повярвайте ми. Изведнъж ще се почувствате лек и абсолютно безотговорен, и способен на какво ли не, млади човече — казвам: на какво ли не! Не е нужно да уточнявам. Ето я истинската свобода. Не изпитвате нищо, може би само доброжелателство, нищо, нула, Ганг, млади момко, Ганг, Нирвана! Когато пораснете и ви се случи да усетите странен гъдел, а отговорността ви се намеси, не се колебайте! Дайте си височина! Препоръчвам ви от този момент изучаването на метафизиката като развлечение и оправдание. Общество като нашето, със своите прекрасни достижения, със санитарното си оборудване, цялото е окъпано в тази метафизика — Ганг, нали ви казвам! — то я изпива през порите си, а когато не я пие, я отделя. Лично аз отделям метафизика от сутрин до вечер за дребните си лични нужди, а напоя ли се здраво, съм щастлив. Вземете ми метафизиката, какво ще остане от мен?
Той повдигна рамене.
— Питам ви, какво ще остане? Един стар човек, който заслужава да бъде наказван в съдилища, от углавния съд, знам ли и аз. Трябва да се избере между полицията и метафизиката… Естествено, не говоря за себе си. Говоря по принцип, така…
Той млъкна. Младите Вандерпуте го гледаха учудено. Очевидно нямаше навика да излива чувствата си така. Старият взе един от малките каучукови предмети и го погледна с презрение.
— Да, всичко се състои в това да откриеш истинското съотношение на нещата — промърмори. — Да се проектираш, както вече казах, в безкрая, в междузвездието, в Господ — употребявам тази дума в най-широк смисъл, разбира се — няма по-голямо душевно спокойствие от метафизичното съзнание за собствената ти нищожност. Братството между нули, в което всяка нула крепи другата със собствената си самота, нечуваната самота на нулите, обществото от нули, любовта на една нула към друга, небитието, празнотата, нищото, каквото поискате, аз намирам това извънредно окуражаващо!"

"— Научете това още отсега, млади човече: в живота всичко се свежда до това да не бъдеш на точното място в точния момент, това е. Трябва ловко да се промъкваш презгодините, с прибран корем и незабелязано, за да не те сгащят. Ето какво е животът. За това, разбира се, е нужно да си сам. Аб-со-лют-но! Животът е като убийство, по-добре да нямаш съучастници. Не бива да се оставиш да те хванат на местопрестъплението. Може би няма да повярвате, млади момко, но милиони хора успяват. Остават незабелязани до не-въо-бра-зи-ма степен! Много е просто: съдбата не се отнася за тях. Измъкват се. Човешката участ — познавате ли този израз? — е, та тя минава над тях, изтича като хладка вода. Дори не ги намокря. Те умират от старост, от изнемощялост в съня си, тържествено. Надхитрили всички. Останали незабелязани. И-зу-мително! Велико изкуство. Да останеш незабелязан, млади момко, научете това още тази вечер. Приберете глава между раменете си, вижте дали вали, преди да си покажете носа навън. Завъртете се три пъти, заслушайте се дали някой не върви след вас, смалете се съвсем, ама съвсем! Да се сравните, ама в пълния смисъл на думата, да се сравните със земята. Млади момко, убеден съм, че ако човек много внимава, дори смъртта няма да го забележи. Ще го отмине. Ще го пропусне. Трудно е да забележиш някой, който старателно се е сравнил със земята. Човек може да доживее до дълбока старост и да се радва на всичко, но именно скришом. Човекът, млади момко, запомнете го отсега, е единствено въпрос на маскировка. Направите ли го добре, позволени са ви всички надежди. Като за начало, погледнете един старец, това е вече човек, успял да избегне младостта. Младостта е много опасна. Ужасно опасна. Много трудно е да я избегне човек, но е възможно. Аз, например, така както ме гледате, аз успях. Помисляли ли сте някога, млади момко, за предпазливостта и въздържаността, които разпиляваме за петдесет години, да кажем? Аз съм на шейсет… Ко-ло-сално! Защото животът ви дебне отвсякъде, преследва ви, поставя ви капани, съблазнява ви, скача отгоре ви… бум! бум! и ето, вие изведнъж започвате да живеете, да дишате, харесва ви се, продължавате — и ето, загубен сте! Има хора, млади човече, които толкова силно се влюбват в живота, че предпочитат да умрат, отколкото да се откажат да живеят. Господин баща ви… най-сетне, да оставим това. Аз, естествено, не претендирам, че човек трябва да прекъсне всички връзки — не е възможно, съгласен съм — но трябва да ги сведе до минимум. Дишай толкова, колкото да не се задушиш. Въздух, въздух — ето го врагът. Ето с такива неща животът започва да ви притежава, опива ви с тях, когато гърдите ви се изпълнят, вие се хвърляте напред — и вече сте загубен. А слънцето, вземете слънцето, например. Ужасно нещо е слънцето, млади момко, сгрява вътрешностите ви, събужда апетитите ви, ускорява пулса ви, вие вървите напред с протегната ръка — бум, бум! и ето, загубен сте. А пролетта? Да вземем пролетта — мислили ли сте за пролетта, млади момко? Нечувано нещо е пролетта! И естествено, най-дяволското в цялата работа тук е, че тя идва именно след зимата. Пролетта ви покорява с един-единствен удар. Събужда пагубни чувства у вас, вие имате желание да им се отдадете, да се втурнете напред, да подскачате, надушвате пъпките, цветенцата. Господи, млади момко, та вие дори имате желание да обичате! Да обичате — добре ме чухте, казах: да обичате. Естествено, сигурно си давате сметка що за стока е любовта? Бум, бум и ето: вие сте загубен. Пазете се от любовта, млади момко, пазете се от пролетта, те са заговорници, животът тихомълком върви след тях, внимание! Ще ви хване! Не може хем да се запазим задълго, хем да живеем, млади момко. Тук думите напълно си противоречат. Вземете, например, господин баща ви… но да оставим това. Да се върнем на пролетта — трудно е наистина да си сам през зимата, но през пролетта е почти невъзможно, дори да си имаш принципи, в които вярваш. Няма съмнение, че нещо се случва, човек има желание да излезе от дупката си и да хукне нанякъде, като хлебарка. Но припомнете си, млади момко, пролетта е заговор. Тя е такова… сезонът на спонтанните признания, пролетта… Зад гърба й тихомълком върви полицията… Най-доброто, което човек може да направи към края на май, е да замине някъде в провинцията, да си наеме стая под фалшиво име в някой хотел и да чака есента…"

"Балкански буквар" от Неделчо Михайлов

"...Неведнъж бяха изтървавали ковчези по този склон и Лазар се страхуваше, че същото може да се случи с ковчега на Булгаро. Това щеше да бъде много лош знак, затова спря процесията за последен път, за да си поемат дъх носачите.
Стотина души, всичките в бяло, а инструментите на оркестъра блестяха на слънцето като златни."

"За революцията знаеха всички и никой. Всички знаеха, че нещо ще се случва. Никой не знаеше точно какво и как. Малкото посветени бяха от българската махала, а те, верни на клетвата си, не пускаха и дума от себе си. От Голямата война, която освободи земите на изток от Крушево, бяха минали двайсет и пет години. През всичкото това време хората не се предаваха. Криеха пушки и надежди в пазвите си.
Денят беше дошъл. Свети Илия."

"...Войводата продължава урока. Този път говори като на себе си:
– Колко езика треба знаят хората, да се разбират? Ей ме нà мене – българин от Македония, бошкач, зидар. Български знам, майка ми ме е учила и даскалот чат-пат. Треба знам гръцки, щото комшията грък. Влашки малко, че другият комшия влах. Турски да поназнайвам заради властта им поганска досега. Езикът на зидарите требе да съм научил. Някоя и сръбска дума трябва да съм уловил… В църквата да пея, като ме извика попът – на славянски. Колко станаха…
– Много – промълвя Мето.
– Много езици, Мето, къща развалят. И в Светата книга е писано. За то Господ е развалил кулата на Вавилон… "

"...Но думите идваха трудно. Повече от десет века история тежаха на масата. Най-накрая кметът се изправи с чашчица в ръка и почука с желязно ножче по нея.
– Уважаеми господа и Вие – специално се обърна кметът към актрисата, – мила госпожа! Позволете ми кратко да ви приветствам с „добре дошли“ в нашето село, да ви поздравя с успешния край на вашето начинание и да ви пожелая приятно прекарване в страната ни.
– Не можеш да ни казваш „добре дошли“! – рече тихо братът, без да погледне кмета и отпи от узото. – Ние сме си у дома. Тази земя е българска. Владеете я благодарение на Великите сили. Но това няма да е вечно.
– Е, да, но аз съм грък, кмет съм на това село, казвам се…
– Казваш се Коста Михайлов и си се прекръстил на Костас Михалис – рече братът и се разсмя шумно. – Да не мислиш, че си първият такъв, когото срещам?..."

"...– И все пак, Пиер, защо смятате себе се за дете на Френската революция? – Натали прилепи цялата си длан на кръста на лейтенанта. Следваше бързата част на валса. Вероятно и заради темпото Пиер заговори бързо и ритмично:
– … Аз съм четвъртото дете на пекар и шивачка, госпожице Дюбоа. И наистина съм роден в годината на Революцията. Ако не беше 1789-а, нямаше и да смея да си помисля за кариера в армията. Аз съм от първото поколение офицери на Императора, които не са потомствени аристократи. Ако не бях станал офицер, щях да бъда художник, защото много обичам да рисувам – каза с гордост Пиер. Натали почти ахна, приятно изненадана, но не успя да каже и дума.
Следваше раздяла на партньорите в танца и бавна част.
Пиер намери време да прошепне в ухото ѝ:
– Искам да знаете, че ние двамата с Вас творим история. Дори паркетът, върху който тъй несръчно тропаме, е на 150 години – замълча за миг и допълни: – А сега, моля Ви, усмихнете се и дайте най-доброто от себе си, защото точно в момента той, Императорът на Първата Френска империя, ни гледа много внимателно!"

Коментари