"Аз още броя дните" е четиво, което отметнах още миналия месец. И много го харесах.
Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.
Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.
Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.
Кой запали тази война? И кой спечели от нея?
Сега вместо с обичайните си словоизлияния ще ви оставя с два цитата, които оказва се, че не обхващат ни най-малко от силните страни на романа, но само с тях размолагам и с един скрийншот. Но от мен да знаете - книгата си струва четенето.
"В стаята витаеше сподавеният дъх на раздялата. Къщите са като хората, имат памет, чувства, емоции. Свикват с теб, превръщат се в част от теб, носят твоя аромат. Когато много дълго си обитавал една къща, дори стените й помнят твоите усмивки, болките, радостните мигове, въздишките, надеждите. Къщите наистина са като хората: угасват в тиха самота, ако няма кой да ги сгрее с присъствието си."
"– Знаеш ли какво е да си имаш свое същество? – гласът му звучеше различно; бях докоснал нещо скрито дълбоко в него и той вече искаше да го каже. – Твое същество, брат, само твое си. Звучи глупаво, лигаво, романтично, нали? Но то си е твое. Беше слабичка. Никога не съм харесвал слаби жени. Кльощави крачета, сив чорапогащник, кафяви ботушки. Влюбих се в краката й. Качвах се с ескалатора в Гума, мислех си за нещо... За нещо глупаво и безсмислено. И в един момент осъзнах, че гледам краката на човека пред мен. Крака, обути в сив чорапогащник и кафяви ботушки. И изведнъж ми се прииска още там да клекна и да прокарам език по чорапогащника, а после да сваля ботушките, да смуча пръстите на краката й, премръзнали под памучната материя на чорапогащника. Да го сваля тоя чорапогащник, да помириша кожата й. Тръгнах след нея. Ходеше бавно, зяпаше разсеяно полупразните витрини на Гума. Стройно телце, кестеняви къдрави коси – нищо особено, но... Обърна се, погледна ме, засмя се, сякаш плисна внезапен дъжд – от ония пролетните, дето миришат на пролет и живот. Заговорих я, а тя се смееше на нескопосаните ми шеги. Исках да я впечатля, а тя само се смееше. Влюбих се в смеха й. Нищо особено, брат, нищо, криви зъбчета, кучешките припокриваха предните... изпръхнали устни... Нищо особено. Но моите устни, моите зъби, моят дъх. Отидохме у нас. Не бях чистил от векове, но тя не се смути, само малко ме понахока. Подреди набързо разхвърляните ми книги, дрехите по пода, вдигна китарата. Направих сангрия. Пийнахме. Пуснах „Сребърни криле“. Говорихме си, танцувахме, дръпнахме малко трева. И после усетих вкуса й. А после... После станах щастлив. Изведнъж. Господи, какво клише! Щастлив! Кой може да е щастлив в тоя шибан свят? Ама аз бях. Бях, брат, бях щастлив. После вечери, утрини, звънтящи будилници, тичане, нерви, кино, приятели, секс, сметки за плащане, назначения, уволнения, планове за бъдещето, купуване на мебели, оправяне на течащи кранове. Понякога смях, понякога сълзи. Нищо особено, нали? И все пак, прибираш се и някой те чака. Някой бърза с хлопане на чехлите да ти отвори. Да те прегърне, да те изслуша, да смъкне от теб цялото напрежение. Да попие влудяващия те страх от безсмислието. Да се гушне в теб и да ти каже, че има нужда от теб. Господи, нищо не може да се сравни с това! Едно същество – твоето същество – да ти каже, че има нужда от теб. Тогава ставаш Херкулес, Аякс, Супермен. Няма нещо, което да ти се опре. Можеш да преобърнеш земята, можеш да направиш и невъзможното, само за да я видиш усмихната. А после тривиалните неща, притеснението, че е оставила червени петънца върху чаршафа в хотела, да я носиш пияна през половин Сараево, докато ти обяснява смисъла на живота, да спи като бебе в скута ти, докато таксито се тресе по „Чемерлина“... Да й готвиш, да я гледаш как примижава, когато пие вино, да я чакаш в миришещи на белина и смърт болнични коридори, да се страхуваш за живота й, да те свива стомахът, когато се смее от сърце, да усещаш познатия й мирис след баня, който няма да забравиш до края на живота си. Всичко друго може, но не и нейния мирис."
Началото бе доста мелодраматично и за малко да си помисля, че се занимавам с нещо блудкаво. За моя огромна радост Георги Бърдаров много бързо успява да покаже, че това не е просто трудната любовна история между Айда и Давор. Следват ужасите на войната, а на показ е изложено нейното тотално безсмислие. Имаме и няколко лични истории, които се преплитат с основния сюжет по възможно най-добрия начин.
Лична оценка: 9.2/10
Коментари
Публикуване на коментар