Шанан Макфарланд е неземна красавица. Тя работи като модел. Печели добре и е щастлива от живота си. Въобще всичко при нея върви повече от страхотно до деня на злощастния инцидент, когато Шанън бива обезобразена.
Чао на гаджето. Край на кариерата. Сбогом мечти!
Сега, след множество операции и все пак още приличаща на страшилище, бившата манекенка ще трябва да започне живота си наново. И добре, че съдбата ѝ се притича на помощ, пращайки ѝ силна и красива жена, в лицето на Бранди Александър, която да ѝ помогне да премине през този очертаващ се, като изобщо не лек процес.
"Така правех преди злополуката. Наречете ме голяма лъжкиня, но преди злополуката разправях на хората, че съм студентка. Кажеш ли им, че си модел и те млъкват. Щом си модел, това означава, че те си общуват с по-низша форма на живот. Започват да говорят по бебешки. Изтъпяват. Но като им кажеш, че следваш, те са толкова впечатлени. Можеш да следваш каквото си искаш, без да се налага да знаеш нищичко. Само кажи "токсикология" или "морска биокинеза" и онзи, с когото говориш, сменя темата и започва да говори за себе си. Ако номерът не мине, спомени невралните синапси на гълъбите ембриони."
Книгата е абсолютна плява. Трудна за четене, което е нарочно търсен ефект, но въпреки това елементарна за схващане. Независимо от претенциите, които авторът е имал, той не е постигнал нищо повече от това да начеше огромното си его и най-много да е заблудил читателите, мислещи си, че са по-извисени интелектуално от останалите и харесват "различното". Което е заблудата на века.
Разбъркана, разместена и разкъсана е творбата на Чък Паланюк. Според автора така явно е много по-гот, защото стига вече с праволинейни истории, които се опитват да следват събитията поне що годе хронологично. Дай през страница да връщаме действието назад, дай през половин да го прехвърляме с дни и седмици напред. Ей това е то да си нестандартен гений, който изумява мало и голямо с идеите си. Моето мнение е, че тук Чък Паланюк се е самозабравил и напълно логично се проваля в опитите си за пишман оригиналничене.
Покрай непрестанното прескачане из времето и действието чак вътрешностите ми се обърнаха. Да не говорим, че драматични моменти няма, смешките увисват, а почти всичко друго те кара да се чувстваш неловко. Изобщо това е един убит от емоции разказ, при който за всичко след, да речем, глава четвърта, просто спира да те е грижа.
"Все пак някой е забелязал. През цялото време бях спокойна. Бях олицетворение на спокойствието. Никога, нито веднъж не изпаднах в паника. Видях кръвта, сополите и зъбите си размазани по таблото в мига след злополуката, но истерията е невъзможна без публика. Да се паникьосваш самичък е все едно да се смееш сам в празна стая. Чувстваш се като пълен глупак."
"Невидими изчадия" би изпъкнала със сюжет, стига той да бе разказан и развит по съвсем друг начин. По който и да било друг начин. Пак нямаше да е кой знае какво, но поне щеше да се ядва. В този си вид е нищо повече от долнопробно цирково представление. Абсолютно фрийк шоу. Провокациите ѝ са груби. Циничният тон минава всякакви граници на разумното изразяване и по никакъв начин не е оправдан. Героите ѝ са банда изроди, с изкривени психики, които трябва да бъдат затворени из клетки. Или пък приспани, като бесни животни.
Вкарвам Чък Паланюк в черния списък и си мисля, че за дълго време няма да променя статута му. В момента усещам, че този автор просто вреди на здравето ми с токсичната си, поне в този сучай, проза. Ако вие нямате проблем с това да ви пробутват боб на цената на телешко, то снабдете се с "Невидими изчадия" и си прекарайте чудесно. Пожелавам ви го от сърце!
Забележка: Изненадващо, но цитатите са яки.
Лична оценка: 2/10
Коментари
Публикуване на коментар