Ейдриън Маккинти - "Веригата"

Отвличат детето ви и вече сте част от Веригата. Правилно се досещате, че това не е стандартното престъпление. Частта с откупа я има, но много по-интересната част е тази, че ще имате отговорна задача, с която ако не се справите, рожбата ви ще бъде убита.
Задачата е следната: трябва освен да платите изисканата парична сума, също така и да похитите някого. Най-лесно е с малчуганите. Трябва да не дрънкате пред никого, да държите жертвата в плен, да се свържете с родителите ѝ и да ги заставите те също да извършат отвличане. Чак когато те свършат своята работа и продължат съвестно споменатата процедура, вашето дете ще бъде пуснато. А вие освен за своето се борите за живота и на детето на тези, които са ви звъннали първоначално.
Когато сте част от Веригата сте под постоянно наблюдение. И опасността тегне над главите ви, с цялата си тежка неизбежност. По-добре слушайте и изпълнявайте, иначе ще има пострадали.
Точно тази участ застига Рейчъл - самотна майка, която се намира в труден момент от живота си. Нейната тринадесетгодишна дъщеричка бива похитена и сега Рейчъл ще трябва да намери голяма сума пари, но по-лошото е, че ще ѝ се наложи за няколко дни да се превърне в закоравял и студенокръвен престъпник. Когато животът на най-скъпото ти същество виси на косъм обаче, това започва да не изглежда чак толкова неосъществимо.
На ниво идея книгата изобщо не звучи зле. Дори започва добре и докъм средата се държи като един добре премерен, по-скоро добър трилър. Средната част разводнява доста нещата с ненужно количество драма, а финалът не е нищо особено, да не кажа, чебеше посредствен. Най-добре е представена зависимостта ни от социалните мрежи. Поведението на някои хора, разбира се, не всички, в тях е просто абсурдно. През смешно малък период от време те са си въобразили, че трябва да уведомят цялото човечество къде се намират, какво правят и как се чувстват. Най-малкото е досадно. А според логиката на "Веригата" понякога подобен тип държане е и опасно.

Ейдриън Маккинти не ме впечатли с начина си на писане. Пред големи имена като Майкъл Конъли и Ю Несбьо направо изглежда немощен. Стилът му много ми напомни на този на Дот Хъчисън и неговата посредствена "Градината на пеперудите". Имаше нещо в похвата му на повествование, което ме караше да се чувствам, сякаш чета за минали или не особено важни събития.. Това на моменти, особено когато няма диалог и е описано действието на някой от персонажите, направо ме отдалечаваше от случващото се и изобщо бях всичко друго но не и съпричастен на героите. Сякаш някъде става нещо си, но то мен не би трябвало да ме касае.
Не ме изкефиха образите в романа. Създадени са с мисъл да бъдат комплексни и драматични, но за мен това не се е получило. Особено при Рейчъл, както и при Пийт, който е чичо на дъщеря ѝ, това е най-силно изявено. При тях имаме едно постоянно натякване колко са изстрадали. През какво ли не са минали горкичките. И за да не го забравим случайно, през пет изречения ни бива повтаряно отново. Най-сполучливо е обрисуван образът на Кайли, тринадесетгодушната дъщеря на Рейчъл. Тя единствена се държа адекватно и събуди симпатиите ми с изненадващо разумните си разсъждения в стресова ситуация.
Откъм злодей работата също не е цветя и рози. Веригата бива представена като нещо огромно, страшно, вечно и непоклатимо. Докато четем и с приближаването на края става все по-ясно, че това не е точно така. Всъщност ако не бяха бруталните грешки на ръководните ѝ органи, то тогава щяхме да имаме съвсем различна книга пред себе си. А сега получаваме радост за наивници.
Иначе главите са къси. Темпото е бързо. И има много екшън. За мен обаче един трилър трябва и да е непредсказуемо взривоопасен. Този дори да го полеем с бензин и да му драснем клечката, силно ме съмнява дали ще пламне.
Лична оценка: 5/10