Виктор Франкъл - "Човекът в търсене на смисъл"

Започвам мнението си за „Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл с едно изключително важно пояснение - тук не коментирам личността на автора, както и неговите преживелици и страдания. За мъките, които е изживял, аз дори няма да търся епитети. Не мога дори да си помисля, че знам какво е изживял австрийският учен. Няма как и да се поставя на негово място. Така че няма да лицемернича, дуднейки драматично, а ясно и отчетливо ще заявя, че тук единствено ще коментирам прочетената от мен въпросна книга. Която не ми хареса.

„Никога няма да забравя как една нощ бях разбуден от стоновете на друг лагерник, който се мяташе в съня си, очевидно преследван от ужасен кошмар. Тъй като винаги съм изпитвал особена жалост към хората, страдащи от страшни сънища или бълнувания, понечих да събудя клетника. Изведнъж отдръпнах ръката си, готова да го разтърси, изплашен от това, което щях да сторя. В този момент особено ясно осъзнах, че нилакъв сън, бил той най-ужасният, не би могъл да се сравни с реалността, която ни заобикаляше в лагера и към която се канех да го върна.”

„Човекът в търсене на смисъл” има автобиографичен характер. И първата ѝ част е разказ за страданията на Виктор Франкъл в концентрационния лагер Освиенцим. Историята заема около 50% от обема на произведението и дотук за мен то бе повече от приемливо. Без да търси състрадание или съжаление, авторът сбито, кратко и много точно обяснява реални случки, в които е бил главно действащо лице. Има и такива, на които е бил свидетел. И повечето представляват чист ужас, какъвто няма да намерите в никой хорър роман.

Интересен е похватът му на разказване. Той говори за преживяванията си като безпристрастен зрител. Като някакъв вид свръхразум, който е бил в тялото на Виктор Франкъл, но по време на престоя му в Освиенцим, се е отделил на друго място и просто е наблюдавал дали тялото ще издържи на подобен род неописуеми жестокости. Нещо като зловещ експеримент, по време на който свръхразумът не е усещал нищо, а само си е водил записки.
Това донякъде е оправдано. Наистина ако, говорейки за тези спомени, авторът се бе поддал на емоциите си, кой знае накъде е щяло да избие словото му. А сега имаме една строга спретнатост, от която дори можем да си извадим съответните изводи.

Втората част обаче прецака добрите ми впечатления дотук, като в крайна сметка че остави с чувството, че четенето на тази книга за мен бе напълно излишно упражнение. След средата австрийският професор започва да говори за логотерапията. Това е вид психотерапевтично лечение, измислено от самия Виктор Франкъл. И това е много хубаво, не се съмнявам в ерудицията на учения човек, но той го обръща на реклама. Започва се с едно изреждане на термини. Вкарват се твърде дълги и усукани изречения. Вмъкнати са случаи с различни видове пациенти, успешно излекувани, разбира се. Но в един момент лично на мен цялата тази история с логотерапията започна да ми звучи като лечение чрез хомеопатия. Просто ми мина през акъла подобен паралел. Не знам дали това е така. Може и да греша. Определено обаче измежду многото сложни усуквания на няколко пъти хванах досадни повторения, които са там единствено да дораздуват обема.
След тази втора част имаме поместено интервю с автора. И след прочита му бях такъв - „Добре бе, аджеба това ли бе най-доброто интервю, което Виктор Франкъл някога е давал?”. Тук ситуацията бе тотално отървана. Професорът развързва езика си по посока на религиозните си убеждения и определено не звучеше добре. Звучеше като фанатичен сектант, който обаче не осъзнава, че е такъв. Може и да не е така. Такова бе усещането ми.
Просто за толкова малка книжка „Човекът в търсене на смисъл” се опитва да бъде донякъде автобиографична, донякъде философска, доста психоаналитична и религиозно ориентирана. И кое в крайна сметка е? Накрая пък в послеписа става ясно, че книгата е била дописвана, допълвана и така няколко пъти, което допълнително засили е мен усещането, че не е било ясно от самото начало каква е трябвало точно да бъде. Да, ако човек е преживял някоя брутална травма и му трябва някакъв вид утеха, може би ще погледне малко по-благосклонно на произведението. Лично за мен бих казал, че то не ми показа невиждани или нечувани истини. Смисълът на живота всеки трябва да го открие сам за себе си, а не да чака някой друг да му го посочи или каже в прав текст. Толкова по въпроса.
Лична оценка: 4.1/10