Дан Симънс - "Лятото на страха"

Тук положението е следното - най-лесно да приемат "Лятото на страха" ще е за читателите, които не са отваряли никога, пропития от мрачна гениалност шедьовър на Краля на ужаса "То". На тях мога да препоръчам романа на Дан Симънс и донякъде да очаквам, че ще им хареса. А за нас, запознатите с произведението на Стивън Кинг, ситуацията е много по-трудна, защото колкото и да не ни се ще, сравненията между двете книги са неизбежни.
"Лятото на страха" ни запраща в малкото градче Елм Хейвън и по-точно в Старото централно училище, където учениците са в трепетно очакване да удари последният звънец за учебната година и най-после да започне толкова дълго очакваната лятна ваканция. Предстоят безгрижни месеци, в които уроците и домашните ще бъдат забравени, а на дневен ред ще бъдат безкрайните игри, плуването, карането на колелета и опиянението от това да се чувстваш свободен.
Лятото обаче започва неочаквано - изчезва момче, за което местните полицаи смятат, че просто е избягало от дома. Няколко деца, най-големите, от които шестокласници, обаче не вярват в това. Тук се запознаваме със сплотената компания на братята Дейл и Лорънс Стюърт, Джим Харлън, Кевин Гръмбакър, Майк О'Рурк и Дуейн Макбрайд, които не са убдени във версията на полицията. Те смятат, че изчезналото момче, което се нарича Тъби, е минимум отвлечено.
Ред е да се възобнови дейността на Велопатрула. Момчетата смятат няколко от лицата в Елм Хейвън за доста подозрителни и имат твърдото намерение да ги следят. Дуейн пък, по причина, че няма велосипед, започва собствено разследване, близо до детективската дейност. И така покрай летните занимания и игри, децата започват да се натъкват на странни събития и ужасяващи заплахи.
Екарисажният камион сякаш започва да ги дебне. Появата в града на Войника нямаше да е толкова странна, ако може би поне въпросният имаше лице. А сенките започват да стават все по-тъмни и да шептят детските имена. Да, нещо зло се надига и трябва да бъде спряно.
Това, което най-много харесах в книгата бяха добре изградените персонажи. Дейл, Лорънс, Майк, Джим и Дуейн са прекрасно обрисувани, като само Кевин е ощетен откъм повече участие и идентичност, поради незнайна за мен причина. Компанията на децата е задружна и времето, прекарано с нея минава доста неусетно. Дан Симънс обаче не се ограничава само с това да покаже колко добри приятели са въпросните ученици. Той ни обрисува и някои от техните взаимоотношения с най-близките им хора.
Джим и Мамчето не живеят в особена хармония, но някак си се разбират. Дуейн страшно много уважава чичо си Арт и изключително цени времето прекарано с него. Майк има специална връзка с болната си баба Мемо. А Дейл и Лорънс са братя, готови да направят всичко един за друг. Лорънс, между другото, е най-малкият член от компанията, като хлапето е едва на осем, но куражът и сърцатостта му са огромни.
Някои от второстепенните персонажи също заслужават да бъдат споменати. Корди Кук е нахаканото грозновато момиче, което е готово да рита задници. Не се опитвайте да заставате на пътя му, особено докато сама издирва изчезналия и мистериозно брат. Точно така, това е сестрата на Тъби. Пътищата на Корди и Велопатрула се пресичат неведнъж. Стареца е бащата на Дуейн и въпреки, че той доста често виси в местните кръчми, също е запомнящ се образ. Кварталните побойници пък са Си Джей и Арчи Крек, като това е основната заплаха за нашите герои, извън зоната на свръхестественото.
Друг позитив в хоръра на Дан Симънс са описанията. Те са много и не се отличават с особена оригиналност, но пък са обширни и пипнати с изключително внимание към детайла. Сгради и местности буквално се идигат пред нас и стават направо видими. Игрите на децата също оживяват пред погледите ни. А сцените с ужасии на места са повече от зловещи. Гнусни са, отвратителни, будят страх и се запечатват дълготрайно в съзнанието. Действието в романа пък е ситуирано през шейсетте години на двайсети век и авторът ни представя една адекватна картина на миналото, към която аз нямам никакви забележки.

"Човешкото съществуване на този свят, осъзна Дуейн и едва не се замая при тази мисъл, не оставяше по-ясна следа от потопена във вода ръка. Махнеш ли ръката, водата бърза да запълни празнината, сякаш никога не е била там."

Сега обаче ще трябва да спомена няколко негатива и започвам с претенциите на Дан Симънс. Никой не може да ме разубеди, че той е нямал намерение да конкурира "То" на Стивън Кинг. Но в това си начинание се дъни жестоко и е толкова далеч от целта, колкото съм аз от квантовата механика. "Лятото на страха" е амбициозно начинание, но няма нищо общо като размах с великия роман на Краля на ужаса и по-щеше да му ходи да е едни двестатина страници по-късичко.
Питате ли ме защо? Защото на места се усеща тромаво. Защото липсват обрати, а бяха тоолкова нужни. Още в началото на книгата групичката деца си заплюва няколко човека като зли и виновни, и точка по въпроса. Дан Симънс не е счел за необходимо да прави изненади, дори когато от тях има крещяща необходимост.
След това имаме слабо присъствие на злото. Отново изникват сравнения с "То". Там имаме едно всеобхващащо зло, което извира отвсякъде и е отражение на вътрешните страхове на героите. Тук имаме същества. Имаме разни гадини и твари и те наистина са застрашителни, но са само това, а не са и непобедими. От тези споменати слаби страни на романа особено много страда финалът на книгата, който е динамичен, но е превърнат в нищо повече от един добре описан свръхестествен екшън.
Като дръпнем чертата мога да кажа, че по-скоро харесах "Лятото на страха", но не мога да отрека, че очаквах много повече. В пряко сравнение с "То" на Стивън Кинг, този роман губи по всеки показател, а щеше да е добре поне по един да е по-нагоре. Разбира се, по-скоро бих ви препоръчал творбата - най-малкото книгите, в които група деца се борят с чудовищни създания, не са ни затрупали. Погледнато от тази гледна точка, то Елм Хейвън ви зове.
Лична оценка: 6.2/10

Коментари