Кръстю Мушкаров - "Сълзите на дракона"

Из фейсбук група за книги бях видял запитване от потребител, което беше нещо от рода дали смятаме, че на корицата на книгата трябва да е обозначено за колко годишни е предназначена. Тогава не обърнах внимание, но вече няколко пъти се натрисам на четива, които не са за мен, най-малкото, защото не ги усещам като универсални и смятам, че времето ми за тях вече отдавна е минало. Такъв е случаят със "Сълзите на дракона" на Кръстю Мушкаров", като книгата по принцип се води фентъзи, но де факто е за деца откъдето и да се погледне.
Драконът Риналу среща вещицата Алгира. Първоначалните му намерения са да се нахрани с нея, но се оказва, че тя може да му е от по-голяма помощ, отколкото временното засищане. Алгира пък е добродушна и честна, което пробужда в дракона чувства, за които не е и подозирал. Двамата бързо се сприятеляват и оформят странен, но и много добре функциониращ тандем. Приключенията пред тях обаче предстоят, защото зли хора са по петите им, а и има твърде много хора, нуждаещи се от помощ.

Не харесах произведението на господин Мушкаров. В суров вид, разбирайте под формата на бележки, надраскани докато четях, ви представям някои от нещата, които не мога да приема за сериозни.
Прекалено много съвпадения, че парчетата от пъзела да си напаснат. Добрите тръгват на мисии, които изглеждат чужди, мотивацията да го направят е слаба, пък и не подлагат на каквото и да е съмнение думите на тези, на които помагат. И обратите трудно биха накарали някой над дванадесет години да им се върже. А плановете, които съставят нашите на места са толкова нелепи, че всякакъв вид подигравки биха им били недостатъчни. Сякаш сме в ситуация, когато глупакът в компанията е дал най-слабоумната идея на света и тъкмо очакваме останалите да се плеснат по челата, но не! То това си остава одобреният замисъл за действие.

Нелогичното поведение на героите се третира като нещо нормално. Алгира прави тъпотии, после пък не се свени да обвинява околните, че са направили подобни глупости. 
Вещицата почва да се държи странно и непривично, драконът Риналу вярва. Когато обаче същата тази вълшебница иска да направи нещо донякъде смислено, започва се спор с дракона. Това в един момент става постоянно явление и се набива дразнещо на очи.
Персонажите правят много неща, но предимно се притесняват. За някого, за себе си, за ситуация някаква, за всичко! Такива кахъри надминават турските сапунки, че даже вървят с няколко крачки и пред индийските.
Не съм убеден, че цялото това нещо е замислено като роман. Може би са били отделни разкази, които авторът впоследствие е решил да подреди хронологично, като по този начин ги превърне в по-дълго и ангажиращо произведение. Ако е така, получило се е грубо. Ако не е, то значи Кръстю Мушкаров не си пада по плавното разказване.
За другите герои не ми се обелва дори и думичка. Добрите са света вода ненапита, лошите ги има колкото да ни е посочен някой за враг.
Диалозите звучат еднотипно. Винаги някой от говорещите поучава или преподава морал за петгодишни. Високопарните изказвания бъркат като с шило в мозъка.
Дори няма да се опитам да хваля посланията на книгата. Това, че трябва да сме добрички го знае всеки, възпитаван нормално до седемгодишна възраст. Но непрекъснато втълпяваното, че при вършене на доблестни и безкористни дела, то всичко на света ще се нареди, е меко казано нелепо. Както и опитите на главните персонажи Алгира и Риналу да изкоренят всичкото зло на земята. Това не е възможно и дори съвременните деца, мисля много добре го знаят.
Лична оценка: 3/10