Владо Даверов - "Prime Time"

Тъкмо си четох текста за „Вчера” на Владо Даверов, че да си припомня за какво идеше реч, и чудо - дори ми хареса, вдъхновил съм се. Това бе една от книгите, които ме принуждават да тръбя колко са хубави и препоръчителни за четене. Четиво, за което искаш да пишеш, защото душата ти бушува и трябва по някакъв начин да излееш тези емоции от себе си.
Защо споделям това? Защото скоро завърших „Prime Time", отново роман на Даверов и водещ се продължение на „Вчера”, и нищо такова не ми се случи. Да, OK е книгата. Обаче сега се чудя какво толкова да напиша за нея. Не ми се обсъжда кой знае колко - истината е, че е много далеч от първата част, а лошото е, че не успя да ме убеди в нуждата си от съществуване в ролята си на продължение.

„Събудих се с адско главоболие. Докато монтирахме снощния репортаж, Дани прескочи до квартирата си за бутилка „Тийчърс”, която се оказа далечен братовчед на оригинала. Изцедихме я до последната капчица и затова сега страдах. През годините се бях обзавел с редица болести, всичките противопоказни на алкохола. Може би с изключение на водата в коляното. Спокойно можех да заработвам заплатата си като помагало в Медицинската академия - прочиташ ме и завършваш. На всичко отгоре ме мъчеше жажда. Наложи се да употребя стотина грама водка на гладно. После се избръснах, изкъпах се със студена вода и когато се появих в хола приличах на жив.”

Ученикът Иван вече е възмъжал, улегнал човек, женен и с деца. Писател и сценарист, а работата му е стабилна и не много ясна, но да кажем, че се подвизава в държавната телевизия, която е пълен монополист на пазара. Води се дясна ръка на генералния директор, но задълженията му са просто да се навърта около него и да му дава съвети. Или пък простичко да се съгласява с мнението му. Без да пречи, досажда или да изявява излишни претенции.
И работата си върви. Предаванията се гледат, има някакво боричкане кой да е в прайм тайма, но това е нормално. Пък и директорът ръководи с желязна ръка - бързичко потушава всякакъв вид страсти. И всичко е повече от нормално, докато на  работа в телевизията не постъпва едно някак странно момче на име Даниел. След присъединяването на въпросното лице към екипа започват да се случват непредвидени ситуации.

„Защо? Защо майка ми, най-доброто и състрадателно същество, което съм срещал някога, настояваше толкова упорито да простре прането на балкона и тогава да си гледа сапунения сериал; защо навън рязко сви сибирски студ и отдавна амортизираните и кръвоносни съдове се пръснаха като бомбички; защо линейката се дотътри едва след час, кошкото лекарят да констатира смъртта, защо? Справедливо ли е последните думи нс толкова умна, мила и деликатна жена да бъдат: „Момент, да простра прането!”? Кой, дявол да го вземе, реди пъзела, кой държи банката, кой разпределя картите и винаги ми пробутва по-малкия чифт, прекарва ме да влезна в играта, да заложа всичко и да загубя? Кой си ти, бе?”

Описанията на автора отново са на висота, но тук използваният език и цялостен тон на повествованието е много по циничен отколкото във „Вчера”. Да, времената са други и да, телевизията не е училището - тук е голямата кал, но все пак подходът ме изненада. Някои от персонажите са добри попадения, далеч от това, което очаквах, но все пак. Да вземем за пример генералния директор Хари Братинов. Колкото и Владо Даверов да е искал да го превърне в култов, това просто стои насилствено. Образът не може и на малкия пръст на на директора Цончев да стъпи. Долу горе така е и с останалите персонажи, като дори самият Иван сякаш е позагубил от симпатичността си. Ей, какво нещо е да те очука животът.

„Човекът обича да тъгува. Може би така усеща по-цялостно своята неповторимост и оная единственост, която се трупа със спомените, а може би просто прикрива дивата си, егоистична, неприлична радост от живота и сладостното предчувствие, че най-вкусното парче от тортата тепърва предстои. Господ го знае! Той го е създал, той да го мисли!”

Колкото и книгата да се промотира като продължение на рамана „Вчера”, то тя не е директно такова. Преспокойно може да се чете отделно и няма да има никаква смислова загуба, нямайте притеснения за това. На мен обаче ми стоеше някак скалъпена работата. Защото това можеше да е съвсем отделен роман, нямащ нищо общо с кладиката от 1988 година. Даже ми се струва и че така е замислен, но понеже самият Даверов се е усетил, че няма да върви толкова е решил да я промотира като втора част на брилянтния си шедьовър. И за да позасили хайпа ХОП - променя се името на главния герой на Иван Иванов, БАМ - подхвърлят се тук таме имена на стари съученици, като участието им е напълно несъществено и ТАДАДА - готови сме за прайм тайма. За големите продажби.
Сигурно не е било така. Но така ми стоеше на мен, а това е много по-важно. Иначе тук нямаме нещо кой знае какво за хвалене. Нямаме нещо уникално. Да, авторът действително описва доста реалистично циркът, който реално нашата си телевизия представлява. Ръководните кадри същи не са пощадени. Репортерите са почти сринати, а и секретаркте са ударени под пояса. Мила родна картинка. Но нима това ние всички не си го знем? Само се замислете колко време вече живеем в тая тиня.
Както стана ясно генералният ми проблем е статутът на романа, обявен за продължение на класика, нямаща нуждата от такова. Но имам и някои други, по-дребни забележки - изказът на автора е интересен, но на границата на претенциозността. А най не ми допадна набиването на пряката реч измежду описанията. Без тирета, без отделни редове, направо сред абзаците. Не всички случаи са такива, но присъстващите са много и затормозяват.
Накрая ще кажа, че не съжалявам, че притежавам книгата, както и че я прочетох. Имаше си моментите, забавлява ме на места, на други леко ме изненада. Просто нивото, което трябваше да достигне се оказа някъде далееч далеч из висините.
Лична оценка: 6.3/10

Коментари