Нанси Крес - "Братовчедите от вчера"

Началото на романа ни въвежда в обстановката на не особено веселяшко парти по случай откритие на еволюционния биолог Мариан Дженър. Самият учен не смята, че е направила нещо повече от това да изпълнява съвестно работните си задължения, но ето - събитието в нейна чест е факт и е рганизирано от колегите и.
На Мариан и се иска да е другаде. По-важното в случая е, че на купона изникват костюмари от ФБР, които също смятат, че мястото на биолога не е там. Представителите на властта са пратени да отведат д-р Дженър в Ню Йорк. Най-вече по изричното настояване на извънземните.
Последното няма начин да не ви направи впечатление. Да, така е - от известно време извънземните са кацнали на Земята и даже си имат база, която хората наричат Мисията. Намеренията на инопланетяните са неизвестни, но гостите от звездите също са на мнение, че Мариан Дженър е направила важно откритие. А еволюционният биолог е прекалено любопитна, че да откаже да ги посети в базата им. Може би извънземните ще разкрият целите си?

За оформлението на книгата са послужили няколко раздела, показващи времевия отрязък от случващото се и множество глави, проследяващи отблизо действията на главните герои, поради което са наречени с техните имена - Мариан и Ноа. Първата е ясна, вторият е единият от синовете на д-р Дженър, като тя има още един син и една дъщеря. За първи път видях такова кръщаване на главите в книга при Джордж Мартин и величествения му епос "Игра на тронове", но други прилики не бива да се търсят, че ще заприлича на светотатство.
Така че това е начинът, по който Нанси Крес е решила да ни натърти кои са важните за сюжета персонажи. Майка и син. Биолог, който е стриктен и работлив. От другата страна пък имаме нехранимайко, който си пада по лек наркотик и не знае какво да прави с живота си. Ако питате мен два тъпи образа, които почувствах студени и дръпнати. Да, д-р Дженър бива назначена да работи с екип земни специалисти за извънземните. Друго развитие или изненади няма. Ноа е малко по-добре описан и е една идея по-индивидуален, като неговата личност определено търпи промяна, но участието му е осезаемо по-малко и въобе не мога да кажа, че се влюбих в егоистичното му поведение.
За поддържащите персонажи няма какво да се каже. Колеги на Мариан, семейството и - всички са споменати по бързата процедура. Този е гневен. Другият обича да спори. Третият оплешивява. Четвъртият бил изискан... тъпо и мързеливо. Някои умират - все тая! Образи се въвеждат в последните 30-40 страници - к'во ти пука?

"Много отдавна Мариан беше забелязала по колко различни начини реагираха хората на немислимите катастрофи. Някои се пазаряха. Някои се шегуваха. Някои отричаха. Някои обвиняваха. Някои рушаха. Някои се молеха. Някои пиеха. Някои се вълнуваха, сякаш през целия си живот тайно бяха очаквали такава драма. Очевидно нищо не се беше променило."

Стилът на аторката никак не ми помогна да одобря произведението и. Кратки изречения. Слабо въвеждане в обстановката. Грубо, накъсано повествование, течащо при остра липса на детайла. Глупави диалози, защото ги изричат все персонажи, за които генерално не ни дреме. Не усетих извънземната технология. Не се потопих във фантастичен свят. Останах си здраво стъпил на Земята, обграден от непознати, дрънкащи слова затлачени от затормозяваща терминология, която професията на Мариан, така или иначе, налага. При частта с науката, да кажем, че всичко звучи реалистично и да повярваме, че е барнато като хората. Но базирайки се на факта, че това е художествена литература, аз определено търся повече.
И стигаме до големия ми проблем с "Братовчедите от вчера". Малко под двеста страници роман, който описва събития в период от близо една календарна година. Хората за такъв нищожен обем ни разказват за приключение, развиващо се за два-три дни и това е логично. Тогава звучи стегнато и държи в напрежение. Тук главите са късички (и незначителни) и тъкмо си в началото, когато изведнъж, без да имаш никаква съпричастност към герои или премеждията им, почваш да се пренасяш напред във времето. С месеци. Това много ме отдалечи емоционално от писанията на Нанси Крес.
Още след средата на книгата, която при наличния брой страници дойде бързо, вече дочитах с досада, мислейки си "поне е кратко". Сега някой ще изскочи с мъдрости от типа "ама авторът е искал да каже това и това". Аз няма да си бия главата в стената ако се окаже, че не съм разбрал нещо. Но няма и да тръгна да мъдря какво скрито послание се съдържа някъде измежду страниците. На тоя кораб няма да пътувам. Оставам си тук, здраво стъпил на Земята.
Лична оценка: 3.4/10