Димитър Цолов - "Клиника в средата на нощта"

В болницата в Полис Кръстовище попада върколак, ранен от сребърен куршум. На смяна в него момент е доктор Арчибалд Кимерия, който подпомаган от своя екип, прави всичко по силите си, за да помогне на пострадалия. В резултат на усилията на лекарите човекът-вълк бива стабилизиран.
Ясно е, че в Полиса върколашките и вампирски банди отново уреждат кривите си сметки. Това, което е забулено в мъгла обаче е, че смъртта на въпросния върколак е от изключителна важност за доста големи фигури от подземния свят.
По логиката на тази директива, случилото се много бързо след това отвличане на съпругата на доктор Кимерия не би трябвало да е шокиращ сюрпрайз. А самият Арчибалд е заставен да се погрижи пациентът му да се пресели в отвъдното без отлагане.
Прочелите дори само пет мои мнения за книги, много добре знаят, че целта ми никога не е била да ръся безсмислен хейт. И сега няма да го направя, но за жалост има случаи, в които хвалбите са невъзможни. "Клиника в средата на нощта" на Димитър Цолов е от тях. Книга, която може да се прочете за ден, а аз си играх с нея три, понеже ми беше невероятно безинтересна, а доста често ми се доспиваше и то само след около десетина прочетени странички.
В основата на произведението стои идеята, че сенките от миналото ни рано или късно отново ще ни застигнат, помрачачавайки безоблачното настояще. И това е повторено многократно, сякаш като го споменава често, авторът едва ли не ще го превърне по-оригинално или смислено послание.

Жанрово "Клиника в средата на нощта" представлява смеска между мафиотско криминале, ужас и футуристичен екшън, като екшънът върви с едни гърди напред пред другите. И няма как, когато хорърът е лабав, а кримката беззъба. Екшънията се сипе в големи количества, но не е вдъхновена. Едно е да гледаш филм заради безсмислените зрелища, съвсем друго да се потопиш в книжна история, с множесто описани схватки, каскади и престрелки, но безсъдържателни. Както би казал Джо Бързия: "Хич не е пичовско."
Ще назова и най-големия проблем - антипатичен централен персонаж. Никак не ми се понрави доктор Арчибал Кимерия, дори напротив - от един момент нататък почти го ненавиждах. Безинтересните случки от миналото, под формата на спомени, го описват в лоша светлина. В настоящето може и да се е променил, но за нас остава да вярваме само на думи - та ние въобще не го познаваме въпросния тип. Отношенията със съпругата му са бегло засегнати, така че нямаме възможност да му съчувстваме дори при отвличането и.
Останалите персонажи не си заслужават дори споменаването. Някои присъстват повече, други по-малко. Никой обаче не е развит. Истинска злоупотреба обаче Димитър Цолов си позволява с властимащите си герои. Без значение добри или зли, те се пръкват от нищото и то на ключови места и казват кое как да стане. Точка. По този начин не стига, че Арчибалд Кимерия така и не ни е станал приятен, а и по всичко изглежда, нищо не зависи от самия него. Безгласна буква, но със гигантско самочувствие.
Каквото и да търсите, със сигурност няма да го откриете в точно тази книга. Аз по никакъв начин не мога да оправдая четенето и, просто няам за какво да се хвана. Всъщност тя представлява идеален пример за това, че дори една високоскоростна история, изпълнена с действие, може да бъде плоска и скучна.
Лична оценка: 2/10