"Щом животът е стих, без отсрочка
Да поставим на тоя стих точка."
За Маша Миронова пристигането в Москва от малкия и затънтен Ирктуск ознаменува началото на трансформацията и в Коломбина. На девойката много и се ще от притеснителна, плаха, неуверена и не изпъкваща с нищо по-специално, да се превърне в дръзка, предизвикателна, фатална, а защо не и в чаровно прелъстителна дама.
Ново начало - това с две думи би трябвало да представлява идването в Града на бляновете. Но освен това Коломбина има и друга, много важна задача - да издири младеж, по който преди време си е падала, а той от своя страна пък и е обещал, че ще я запознае с твърде важни хора.
По този начин наивната Маша се озовава в поетически клуб, членовете на който освен обич към стиховете, са издигнали култ към смъртта, като тя е заветната им цел. Да, това се оказва нищо повече от сбирка на неуравновесени типове, които желят да се самоубият, но им е втълпено, че за да стигнат до тази крачка първо трябва да бъдат избрани, а след това и да получат знак.
"- Нещо такова. Разбирате ли, мадмоазел Коломбина, аз представлявам един вид рядък феномен: винаги печеля, която и да е jeu de hasard. Не зная как мога да обясня тая аномалия, но отдавна вече съм свикнал с нея и понякога я използвам за свои практически цели, като например при запознанството ми с господин Просперо. Дори в барабана да бяха останали четири от петте патрона, на мен щеше да ми се падне празното гнездо. А един смъртен шанс срещу четири шанса на живота - това си е направо смешно."
Особени и колоритни са членовете на този клуб, като не е ясно кой каква игра играе. Най-важната личност там е Дожът, с други думи техният лидер, наричащ се Просперо. Това обаче е на път да се промени, защото след поредното самоубийство редиците на клуба се попълват от елегантен, леко заекващ и посивял по слепоочията господин, представящ се като принц Генджи.
Ераст Фандорин, защото това е той и никой друг, не е убеден, че всичко в този малък кръг от странни хора е както трябва. Дали самоубийствата са наистина желани от членовете? Дали зад тази позорна раздяла с живота всъщност не стои нещо повече?
За пореден път брилянтен Борис Акунин. Всички книги от поредицата с приключенията на Ераст Фандорин са великолепни, но тази определено е най-красива и лирична. А същевременно е осеяна с ужасно много смърт, но може би това се усеща така, поеже контрастът поезия - смърт е твърде поразяващ.
Ераст Фандорин се е превърнал в митичен персонаж. Той се носи, сякаш не е част от този свят. Сякаш не му принадлежи, а уважението му е предназначено за някоя по-висша сила - примерно тази на Живота. Сякаш е нещо повече от другите, без това в случая да е нещо лошо. В един момент човек може да си помисли, че персонажът е едва ли не докоснат от съдбата и недосегаем. Това обаче е лесно опровержимо и още в тази книга става ясно, че всъщност Фандорин е твърде уязвим.
Авторът изправя не просто Фандорин срещу силен и почти неуловим съперник, той ни представя негова версия на дуела Живот срещу Смърт. Където, поне аз така го усетих, най-силен довод в подкрепа на Живота е любовта. Не единствен, но определено най-силен.
Един от интересните аспекти, с които ни сблъсква романът е времевият период. Плавно навлизаме в двайсти век и това не е новина с главно Н, но за пръв път се отваря дума за напредъка в света на технологиите, науката, медицината, че и този в сферата на детективските разследвания.
"Любовница на смъртта" ни говори за ролята на съдбата и късмета, среща ни с мистични сили и ни поднася красиво стихоплетство, много загадъчна смърт, както и не на последно място умишлено приглушена любовна история, която, дано не се лъжа, очаквам да удари с пълна сила в следващия роман от поредицата. Агентурни донесения, журналистическо разследване, двойни игри - този свят не е непознат на обиграния вече Ераст Фандорин. Още повече, че до него отново е верният и никога не омръзващ камердинер Маса.
Лична оценка: 9/10
Коментари
Публикуване на коментар