Обикновено семейство. Първо дете - момченце. Да е живо и здраво! Името е Кевин. Продукцията ни запознава отблизо с различното детство на Кев. Показани са ни важните моменти от взаимоотношенията с майка му, както и с баща му. Мисля, че повече не ви трябва да знаете, въпреки че ако по незнайни причини продължавате да четете, най-вероятно ще узнаете. Но истината е една едничка - филмът трябва да се гледа и усети.
Заглавието на продукцията ясно заявява, че родителите знаят какво трябва да се направи. Но едно нещо е да знаеш какво трябва да се направи и съвсем друго дали в крайна сметка ще го направиш. Положението е следното:
Знаят ли родителите какво трябва да се направи? Категорично да.
Правят ли го? Говорят ли за Кевин? Уклончиво... по-скоро не.
Вземат ли се мерки относно поведението му? Твърдо не.
Последствията са ужасяващи. По-страшното е, че е можело да бъдат предотвратени.
Както казах - филмът е тежък. Действието на моменти е леко мудно, но пък няма излишни сцени. Още от самото начало напрежението се усеща ясно. В първите минути слабо, но покачването му е осезаемо, като накрая се стига до степен да те държи на нокти.
Актьорите са идеално подбрани, без Джон С. Райли. Ей тоя пич обаче ме кефи. Все съм гледал актьори, ама като него - такова чудо не бях виждал. За разлика от болшинството си колеги, които за всяка следваща роля сменят я визия, я интонация, той е пълен непукист и винаги изглежда като току що изкаран от предишния си филм. Без значение дали играе в комедии или драма, той е все еднакъв. Небрежен, с прическа тип избухнал бойлер в тръстика и вечно завеян. Поне така изглежда. Но тук, подобно на Джона Хил в "Кешбол" Джон С. Райли е в нетипично за него амплоа. И пак по-добре да гледам него, отколкото сякаш препарирания в "Не се Плаши от Тъмното" Гай Пиърс. За Тилда Суинтън мога само да кажа, че е отлична. Изпълнението и не търпи абсолютно никаква критика. Откритието е Езра Милър, който много ефектно постига желаното излъчване на студенина, както и почти непрестанна, donqkyde неопределима заплаха. Вдъхва дискомфорт.
Преди всичко "We Need to Talk About Kevin" ме сплаши. Ако това, което е представено в него е възможно да се случи дори веднъж на милион, значи човек просто не може да е сигурен в нищо. Защото доколкото знам хората свързват децата с куп положителни емоции, от които най-вече игри, закачки и безкрайни усмивки. Как да предположиш, че със собствения ти син отношенията ще са в абсолютната противоположност? Можеш ли да свикнеш да живееш така? С обзели те чувства на гняв, несигурност, безсилие и най-лошото - усещане за надвиснала заплаха.
Лична оценка: 7.9/10
Коментари
Публикуване на коментар