Дейвид Едингс - "Кралица на магиите"

Преди няколко дни я прочетох и още не мога да си събера мислите, че да изкажа по-обширно мнение. Такова явно няма да има, защото за разлика от чудесното начало с "Пророчеството", в книга втора от поредицата "Белгариад", Дейвид Едингс се е поулял с описанията и приказките, което нямаше да е толкова лошо, ако не бе за сметка на действието.
"Кралица на магиите" не е слабо фентъзи. Тя върви с не толкова лошо темпо, но в нея не се случва нещо, от което човек да се възхити или изуми. В книгата не присъстват и откровено дразнещи елементи, които да те накарат да я оставиш. Поради тази причина я дочетох, а завършекът и си струваше определено, плюс това бе изненадващо кървав.
Проблемът ми бе еднообразието на действието. Нашите добре познати герои Белгарат, Поулгара, Гарион, Барак, Силк и Дурник тръгват от точка А и стигат до, да кажем, точка Б, като по пътя си срещат различни препятствия и отсядат в няколко страни.
Стрелката с ясно изразена посока показва пътя на пътешествениците. Арендия, Толнедра и Нийса са местата, където героите отсядат и се срещат с по-важни особи. Общо взето е това и за малко над тристате страници книга, на мен не ми бе достатъчно, особено им айки предвид, че и в първата книга действието бе подобно.
Целта на компанията е по-ясна - да достигнат злия Зедар, който е откраднал Кълбото на Алдур и пътува към могъщия бог Торак, с намерението да го пробуди. Зедар фигурира като име, той не се появява и засега е заплаха, но доста безплътна. Интересна е информацията, че въпросният антагонист също като вълшебника Белгарат е бил ученик на Алдур, но явно е видял в лицето на Торак по-достоен лидер, което го превръща в изменник.
Ашарак, от който очаквах повече, не бе достоен злодей. Нови имена, заслужаващи споменаване са Лелдорин, Мандорален и принцеса Се'недра. И тримата са герои с добро развитие, интересни са и си пожелавам специално Лелдорин да участва повечко занапред.
Гарион е избистрил доста от неяснотите около леля си Поул и странника Улф. Вече е кристално ясно, че това са вълшебниците Белгарат и дъщеря му Поулгара. Момчето все още е афектирано от раздялата с обикновения начин на живот и все още желае мъст за убиеца на своите родители. Около Гарион се случват най-интересните неща в романа и това е напълно разбираемо - възрастта на момчето е особена. То израства пред нас и преди, може би, да се превърне в достоен мъж и герой, засега ни е показан като не чак толкова ориентиран и сигурен в себе си младеж. От Дурник, Силк и Барак засега не виждаме нещо специално. За грамадния черек вече знаем, че може да се превръща в голям кръвожаден мечок, така че изненади тук няма.
Пак казвам - книгата не е зле и не заслужава особени критики. Но не виждам да заслужава и някакви похвали - в най-добрия случай ще бъдат пресилени. Времето прекарано с прозата на Дейвид Едингс е приятно и това ще ме накара да прочета и следващата книга, това е несъмнено. Надявам се на малко повечко действие и обрати. Никак няма да са излишни.
Лична оценка: 6/10

Коментари