Анджей Сапковски - "Кръвта на елфите"

Моите уважения, но в този роман Гералт е бледо подобие на себе си. Нямаше помен от тежките му, режещи до болка думи. Нямаше помен от легендарните му битки от предните книги. Да, сби се с някаква жагница, имаше там някаква битка в защита на кервана на джуджетата, но дори и тези моменти бяха слаба работа за нивото на автора.
В "Меч на съдбата" и "Последното желание" Анджей Сапковски бе заложил на свързани помежду си, много силни разкази, изпълнени с кървав екшън, морални дилеми и съдържателни диалози. Тук това почти липсва. Заменено е със скучновати описания, дълги непредизвикващи интерес разговори и почти тотална липса на някакво действие.
За какво все пак става въпрос - доразвива се темата за съдбата и предопределението. А предопределението на вещера от Ривия бе детето на изненатата - Цири, наричана още лъвчето от Цинтра. Белия вълк я взима от Друидите (това се случи някъде из предните книги) и става неин покровител. Сега виждаме Цири поотраснала, намираща се в Каер Морхен, където заобиколена от вещери бива подготвяна за... вещер. Гералт и побратимите му обаче виждат, че нещо не върви както трябва и прибягват до услугите на магьосница. Все пак за Лъвчето от Цинтра предстои подобаващо обучение.
През цялото време се говори за надвиснала война между хора и нилфгардци, която само назря, така и не настъпи. Тази тема зае голяма част от обема на книгата и ми беше крайно безинтересна.
Срещаме разбира се и добре познати образи като магьосницата Йенефер, но по никакъв начин не усещаме дори част от емоциите, произтичащи от сложните и взаимоотношения с Гералт. Джуджето Ярпен Зигрин също се появява, а за пореден път най-интересен ми бе персонажа на поета трубадур Лютичето. Дори събитията около неговата персона бяха най-вълнуващи.
За финал ще кажа, че очаквам занапред много повече от автора. Не напразно предните две книги се превърнаха в любимо фентъзи четиво за мен.
Лична оценка: 5.8/10