Прави впечатление, че в последно време се нароиха купища книги за хора, преживели ужаса на лагера на смъртта. Къде биографични, къде полу-биографични, а някъде и напълно измислени истории, но те се пръкнаха сякаш изведнъж. И заляха пазара.
"Последна спирка Аушвиц" е едно от тези заглавия, като това е историята на Еди де Винд, който е бил тикнат в този ад. И някак го е преживял. А различното в цялата работа е, че произведението се води като единственото, писано в самия лагер на смъртта.
Дотук добре - спор няма, че това е било така и човекът, след като е оцелял е издал книгата, която сам е сътворил. Произведението несъмнено има стойност, защото това са събития, които трябва да бъдат помнени. Не мога обаче да кажа, че "Последна спирка Аушвиц" ми хареса кой знае колко и сега ще се опитам да ви обясня защо.
Не ми хареса това, че в книгата Еди де Винд хем пише за себе си, хем е дал на героя си друго име. Много повече щях да бъда въвлечен в историята, ако тя не бе така доизкусурена, че да има търговски вид. Да прилича на роман, който съответно и да се продава добре. Човекът е имал своите причини, това е ясно, но след като така и така се знае, че това са неговите преживелици, редно е било той не само да е централният персонаж, а и да е представен със собственото си име.
Това обаче е никакъв проблем, в сравнение с втората ми забележка. Книгата не е написана добре. Събития, които са били трагични и жестоко разтърсващи, написани от Еди де Винд, изглеждат като едва едва загатнати. Сякаш се е случило нещо почти обикновено. Дълбочината липсва. Всеки един абзац страда от това проклето слабо писане, а книгата е минала няколко редакции. За мен е необяснимо.
За сравнение ще ви посоча "Среднощен експрес" на Били Хейс и Уилям Хофър. Произведение, в което нещастието, сполетяло главния персонаж, е описано точно както си трябва. И болката, несгодите, ядът, драмата и въобще всяка една емоция, се усеща като да е точно на мястото си.
В "Последна спирка Аушвиц" положението е тъкмо обратното - все едно нещо липсва. Постоянно оставах с усещането, че нещо е изтървано или недоизказано. Всъщност книгата не е нищо повече от дневника на човек, на който действително му е било много трудно и е записвал всичко, което е преживял или мислел, защото иначе е можело да се побърка. Нещо като да отидеш в днешно време на психолог, за да си излееш проблемите. Еди де Винд просто е нямало къде и пред кого да се изприказва. И е писал, в което само по себе си няма нищо лошо.
След "Човекът в търсене на смисъл" на Виктор Франкъл и сега "Последна спирка Аушвиц" смятам да спра да чета повече каквото и да било на тази тематика. Поне в този "модерен" за такъв тип четива период. Лошото е, че въпреки всичко, в мен остава едно кофти усещане, че в момента темата е някакъв тренд и някой си прави пари. Което при други обстоятелства не е никакъв проблем, но тук говорим за нещастие с исполински размери.
Лична оценка: 5/10
Коментари
Публикуване на коментар