Франсоаз Саган - "Усмивка почти"

Доминик е учеща млада жена в разцвета на младостта и красотата си. Тя има интимен приятел, с когото да споделя дните и леглото си. Това е Бертран, който по всичко изглежда е сносен и общо взето добър човек. Изпитанията за двамата влюбени започват, когато Бертран решава да запознае Доминик с вуйчо си Люк. Или както той го нарича - вуйчото-пътешественик. Младата жена веднага открива, че по-възрастният мъж не ѝ е безразличен. А самият Люк пък е щастливо женен.
Предстоят промени в любовния живот на всички замесени. А докъде ще доведат тези своеобразни емоционални трусове, изглежда никак не е известно.

„Охарчила се бях, за да си купя платнен панталон, понеже Катринините съвсем ми халтавееха. Придобивката разстройваше бюджета ми, но ми беше ясно, че Люк и Франсоаз ще покрият нуждите ми, ако се наложи. Чудно ми бе, че тъй лесно го приемам, но като всеки човек, склонен да се спогажда със себе си, поне за дреболиите, отдавах тази леснина по деликатност в щедростта, а не на собствената си неделикатност. Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си”.

"Усмивка почти" на Франсоаз Саган е много малка книжка, за която ако ви разкажа още нещичко, ще излезе, че съм я разкрил изцяло. Но пък ми бе едно леко и хубаво докато четях и не мога да не я препоръчам. Това заглавие определено е сред по-стойностните предложения из любовния жанр, като е с мнооого класи над изцепки от рода на "Единайсет минути" на Паулу Коелю.
Доминик е централният персонаж и понеже разказът върви от първо лице ние се превръщаме в посетители на нейния вътрешен свят. Аз веднага си паднах по младата дама. Тя обича книгите, разходките, танците, но винаги изглежда някак унесена или донякъде тъжна. Като интелигентен човек тя винаги разсъждава над някаква тема. Много неща, разбира се, са и напълно неясни, но точно тук се крие силата на нейния характер - тя открито си ги признава. Както впрочем и грешките си, без опити за драматично филосовстване, което накрая винаги да служи като защита на избора и. Това ми хареса особено много и мисля, че подобна обърканост и склонност към анализ на ситуации са присъщи на всеки един отговорен към себе си и другите индивид. Останалото е ясно - всички грешим.

Разгърнатият любовен сюжет в творбата е можел да бъде повод за особено сърцераздирателна драма. Тук адмирациите са за Франсоаз Саган, която представя нещата изключиелно умерено. Някои биха казали дори безстрастно. Още повече, че тя е натоварила героинята си с мисли, в които читателите, обичащи да придават по-възвишен смисъл на текста, биха го открили.
Ще кажа няколко думи и за останалите персонажи. Най-хубавото при тях е, че всички те са нужни на историята. Представени са ни малко едностранчиво, през погледа на младо и не напълно съзряло момиче, но това също е хубаво нещо в случая. Сега ние читателите имаме възможността да решим дали да ѝ се доверим. Дали преценката ѝ за хората е точна или пък плод на бушуващи емоции. И оттам следва въпросът дали самите постъпки на Доминик са грешни, и ако са - доколко? Та заключението ми е, че при героите всичко е на ниво.

„Ставах, отивах на лекции, на среща с Бертран, обядвахме заедно. Библиотеката на Сорбоната, кината, кафенетата на открито, приятелите. Вечер ходехме да танцуваме или се прибирахме у Бертран, лягахме на кревата, обичахме се, а сетне дълго говорехме в тъмнината. Беше ми хубаво, а у мен все тъй се таеше, подобно на топло и живо зверче, усещането за скука, самота и понякога за възторженост. Казвах си, че сигурно се дължи на чернодробни смущения.”

Любовта обаче далеч не е единствената разглеждана тема в книгата. Също толкова интересно е наблюдението върху скуката. Тя бива раздробена и категоризирана. Дори и сравняване по отделни видове, а даже и използвана като мотив за извършване на дадено действие. Не мисля, че скоро бях срещал подобно нещо. А този елемент е от съществено значение за положителната ми оценка.
Приятният стил на авторката и ненатрапчивите размисли (без особено горещи страсти), с които Доминик затормозява красивата си главица, ме плениха в достатъчна степен, че да не ми е скучно. Не мога да кажа, че описаните събития са значими, ярки или съдбовни, но е възможно да се разиграят навсякъде. И последно, ако случайно ви се струва, че заглавието на романа навява тъга, то замислете се - усмивка почти винаги е по-добре от любов почти.
Лична оценка: 7/10