"Ужас във висините" от съставители Стивън Кинг и Бев Винсънт

Сър Артър Конан Дойл, Ричард Матисън, Дан Симънс, Рей Бредбъри, Джо Хил, Стивън Кинг и още куп други автори, чието творчество може и да не познавам, но щом са внимателно подбрани, значи би трябвало да си струва. Но погледнете изброените от мен и добре познати ми шест имена и ми кажете как ви звучат едно до друго в сборник с разкази на ужасите. Защото на мен ми изглежда като сбъдване на мечти.
Само дето не е. Книгата е прочетена и разочарованието е голямо. И не, това не е шега от моя страна. Не е никакъв трик за заблуда, след който ще откриете, че съм се шегувал и всъщност съм бил супер удовлетворен от произведението. Това е живата истина, защото това, което прочетох в много по-голямата си част ми бе скучно, досадно, безинтересно и изобщо неплашещо. В момента дори усещам как мозъкът ми се бори да забрави няколкото свръх тъпи разказа, населяващи сборника. Пожелавам му успех, разбира се.
Генералната идея е разказите напъхани в книгата да са с обща тематика. Тя е ясна още от заглавието - "Ужас във висините" и всяка творба ни поднася история свързана предимно с летене със самолет. С някои дребни изключения, визирам "Летящата машина" и "Падане", където заигравката е с височината. Мейджър проблемът е следният - хорърът е в прекалено малки дози. Имаме фантастика, имаме дори криминален случай, но обещаният ужас е изтикан встрани, откъдето нищо друго не може да направи, освен да гледа засрамено.
Имаме цели седемнадесет истории от различни автори и можете ли да се досетите на колко точно се накефих аз? Ще ви кажа - на четири. Разбира се, има още някоя друга творба, която ми допадна донякъде, но нищо разтърсващо и съвсем нищо специално.
Сборникът започва ударно и наистина няма тън мън. "Товар" от Ерик Майкъл Луис ни пренася на борда на тежкотоварен самолет, превозващ трупове в ковчези. И на екипажа започва да му се причуват странни звуци откъм отделението със затворените мъртъвци.
"Ужас във висините" от Сър Артър Конан Дойл е история за изследовател, който иска да открие какво има небесата над 10 000 метра височина. Действието се развива във времена, когато хората все още не са покорили въздушните простори по познатия ни начин. Тук централният персонаж смята, че на височина, до която никой не се е домогвал, съществува нещо като... "джунгла", обрано казно.
"Кошмари на 7 000 метра височина" е свръхстресова лудница, в която мъж поглежда през илюминатора по време на полет и на крилото на самолета съзира зловещо същество, което явно мисли как да предизвика катастрофа. Тук едва не изкрейзих от удоволствие.
"Луцифер" от Едуин Ч. Тъб ни запознава с тип, който по една случайност се сдобива с предмет, позволяващ му да се връща назад във времето с 57 секунди. Какъв кеф и какво предимство. Животът изведнъж става много сладък и извънредно лесен. Освен ако не си на борда на самолет, намиращ се високо в небето...

И това са заглавията, които безусловно ме зарадваха. А те се намират измежду първите пет. Ах, само как се бях въодушевил, представяйки си какви хвалебствия ще ръся за сборника. И още следващото предложение в него, озаглавено "Петата категория" от Том Бисъл ме поохлади малко, а нещата нататък хич не ставаха по добре, даже напротив - ставаха си все по-зле и по-зле, докато дойде финалът - и тук трябва да се повторя - и съпътстващото го разочарование.

Толкова много потенциал, който не е оползотворен. Казах вече кой е големият ми проблем, сега пристъпвам към един малко по-дребен, но също така вреден - множество посредствени разкази са натикани в сборника. Да, те не могат да бъдат наречени тъпи, защото най-малкото са добре написани, но са скучни и безинтересни. "Петата категория" от Том Бисъл, "Две минути и четирийсет и пет секунди" от Дан Симънс, "Диаблитос" от Коуди Гудфелоу, "Бойни птици" от Дейвид Дж. Шоу, "Зомбита в самолета" от Бев Винсънт, "Те няма да остареят" от Роалд Дал, "Убийство във въздуха" от Питър Тримейн и "Експерт по турболентност" от Стивън Кинг са все заглавия, от които очаквах много повече. Доста от тях носят усещането за случващо се нещо второстепенно. Сякаш докато главната атракция върви там някъде, далеч от нашия взор, то авторите тук ни баламосват, отвличат вниманието ни и не ни допускат до нея. На места ми се струваше, че не чета разкази с главни персонажи, а произволни глави от роман, където в момента ни занимават с леките проблеми и не толкова важните образи.
Да вземем "Зомбита в самолета", който е една лъжа. Технически погледнато мъртъвци в посоченото превозно средство ние просто не виждаме.
Да разгледаме "Убийсво в самолета". Там авторът ни поднася просто кримка. И повярвайте - не е много заплетена. Без проблем се досетих кой е убиецът.
И, разбира се, не мога да не кажа две думи за "Експерт по турболентност" на Краля на ужаса. Този разказ е просто добре описана идея и нищо друго. Вместо двайсет плюс страници, той е можел да представлява не повече от две изречения от типа на "в света съществуват еди какви си хора, които могат да правят това и това". И на базата на тях да се изгради истински вълнуваща история, а не някакъв вид писателска медитация.
И накрая ще си кажа кой е третият ми проблем с книгата, като това логично са тъпите разкази. "Летящата машина" от Амброуз Биърс е пълно недоразумение. "Въздушно нападение" от Джон Варли е сякаш писан от първолак. И да, пълна глупост е. "Имате разрешение" от Джо Хил е едно обемисто нищо. Бруталните му напъни за драма не са никак успешни. Множеството му слаби образи разводняват историята. Бездушието е огромно. А историята е писана със едно нереално голямо самочувствие, което за съжаление в случая е без грам покритие. "Летящата машина" от Рей Бредбъри го бях чел наскоро в сборника "Златните ябълки на слънцето" с друг превод, но си е все така тъпичък. Той просто заклеймява прогреса и го посочва като потенциална опасност. И завършваме с "Падане" от Джеймс Л. Дики, като нещото дори се води поема. Мисля си, че бих предпочел да общувам с пиян до козирката и същевременно с това предрусал от наркотици пропадняк, вместо отново да прочета дори и пет думи от този слабоумен текст.
Това бе скромното ми мнение за "Ужас във висините". Аз очаквах много повече, но в сборник, в който встъплението и послесловът са по-интересни от повечето разкази между тях, е пределно ясно, че нещо не е като хората. Цялостно бях отегчен и това, че повечето от историите са кадърно написани, за мен просто е крайно недостатъчно. Няма да призовавам да избягвате книгата, разбира се, и ако искате да се запознаете с нея, то направете го. Но убеждението ми е, че във всички случаи спокойно можете да си я спестите.
Лична оценка: 5.1/10