Нийл Геймън - "Книга за гробището"

Мистериозен килър хладнокръвно избива членовете на нищо неподозиращо семейство. Остава му наглед най-простото - да утрепе и бебока. В кошарата му. Убиецът обаче се проваля гръмнко, защото бебчо му се изплъзва.
Близо до къщата на току що загиналото семейство се намира старинно гробище, до което пълзящият сладур се домъква. А обитателите на твърде неподходящото за един мъник място се оказва, че дори и отдавна погребани, всъщност не са чак толкова мъртви. Те решават да предпазят живото момче, въпреки че опасностите за него тепърва предстоят.
Доста пъти съм попадал на името Нийл Геймън из фейсбук групи и читателски форуми и навсякъде коментарите за творчеството му са били повече от положителни. Дойде и моят ред да видя какви чак толкова добри неща пише англичанинът. Да се понакефя и аз малко, стига съм живял в неведение, мрак и пустота.

След кратко умуване "хванах за ушите" "Книга за гробището" и още на петата страница бях изумен колко е слаба. Нямам навик да оставям започнати книги и с оглед на това, че е кратка, реших да я довърша. Пък и, викам си, може и по-натам да ме изненада с нещо. Нищо подобно. Сива тъпота по цялата дължина. И по ширината.
Това чисто и просто е едно елементарно фентъзи, предназначено за най-малките читатели. Да, знам, че не трябва да се нахвърлям жестоко на някаква си там детска книжка, но нали знаете, че както има детски, така има и детски. Първите могат да се четат от 5 до 85 годишни. Вторите от 5 до 8.5 годишни, като 8 е за годините, а .5 е за месеците. "Книга за гробището" е от вторите.
Стилът на писане на Нийл Геймън е като на все още учещ се и непробил в занаята. Влязох в укипедия, като си мисля, че тази му творба най-вероятно му е дебютна. Грънци, преди това е писал достатъчно, че вече да е изградил, ако не уникален, то поне оригинален творчески маниер. Само че, конкретно в това четиво, разполагаме с блудкави описания, зле написани персонажи и отвратителен диалог. На места героите не знаеха какво да си кажат. Когато пък към края на произведението срещаме майката и бащата на главния персонаж, те ни изглеждат като двама непознати.
Централният персонаж, който всъщност е Никой, буквално ви говора, ми беше скучен. Злодеят е Някойси, отново съм серьозен, и е супер злетак. Той и през голяма част от времето бе решил да го играе на криеница, в което начинание се справи успешно.
Чел съм, разбира се, и друг път тъпи книги. Такива, дето всяко изречение отеква в главата като стържене на вилица о чиния. Тази безспорно ми причини това усещане. Но тя ме накара де се чувствам странно и по друг параграф - докато четях, имах чувството, че си губя времето. Това е отвратително усещане и не го пожелавам на никого.
Лична оценка: 1.4