Майкъл Конъли - "Черната кутия"

"Съществуваха най-различни описания на джаз музиката. През годините му бяха помагали много от тях, в списания и върху обложки на плочи. Не винаги ги разбираше. Просто знаеше какво му харесва, и толкова. Въздействаща и безмилостна музика, и понякога тъжна."

Случаят, който поема Хари Бош, го връща двадесет години назад във времето. Хаос, бунтове, палежи, грабежи, безредици и убийства. По-накратко казано - размириците в Лос Анджелис през 1992-ра.
Тогава по време на дежурство Бош, партньорът му Джери Едгар и още двама патрулни полицаи са пратени да огледат местопрестъпление. В глуха уличка насред цялата дандания е извършено убийство, а жертвата е младата репортерка Анеке Йесперсен. Но Хари и компания нямат време да направят почти нищо - още преди да са огледали всичко както трябва, нов сигнал ги праща на друго място. Моментът не е подходящ за губене на време, престъпленията са твърде много.

"- Ти си най-параноичният човек, който познавам, знаеш ли? - подвикна подире му Джаксън.
Хари присви очи с престорена подозрителност.
- Кой ти каза?
Джаксън се засмя."

Вече в 2012-та, като едно от най-старите кучета в отдел Неприключени следствия, на Хари отново му се отдава възможност да работи по претупания в миналото случай. Оказва се, че през годините с оръжието, с което е застреляна Анеке, са извършени и други убийства. На Бош не му остава нищо друго, освен да открие оръжието, както и неговия собственик. След това е редът на укриващия се вече две десетилетия хладнокръвен убиец.

Въпреки че това е вече осемнадесета книга от поредицата за детектива с мисия в живота, то удоволствието от четенето си е все същото както и при първата. Майкъл Конъли успява да поддържа нивото екстремно високо и без значение, че този път Бош се занимава само с един случай, това не се отразява на качествата на романа. Загадката е подобаващо трудна за разрешаване, а пред детектива има пречки буквално на всяка крачка. Повечето са свързани с големия период от време, минал от '92-ра, разбира се. Като пречка съществува и човешкият фактор, най-вече в лицето на началниците, но пък кога ли Бош се е разбирал отлично с някой от тях?

"В неделя стана рано, направи си кафе и излезе с него и джиесема си на задната веранда, за да се наслади на утрото. Беше хладно и влажно, ала той обожаваше неделните утрини, защото бяха най-спокойното време през седмицата в Кауенга. Тих магистрален шум, никакъв грохот на пневматични чукове от многобройните строежи в планинския проход, никакъв лай на койоти."

Истината всъщност е, че този път виждаме една много по-улегнала версия на ченгето, за което или никой или всеки е важен. Сякаш за пръв път забелязваме съмнения в него, относно държанието му спрямо другите. Връзката му с психоложката Хана Стоун лека полека се задълбочава, а отношенията му с дъщеря му Мади са ни представени по-подробно от миналите пъти. Бош е загрижен баща, който определено иска да прекарва повече време с детето си. От друга страна за пръв път Мади ясно казва какво и се работи след като завърши. Явно Хари ще има достоен заместник, който да го отмени в мисията му.
Малко преди пенсия Хари отново действа с познатите ни упорство и методика. Рисковете, които е готов да поеме не са по-малки от преди. Дори напротив. И за да разпаля любопитството ви още повече, ще се изпусна, като спомена, че този път през повечето време Бош е сам. Въпреки всичко. Въпреки всички.
Лична оценка: 8/10