Дот Хъчисън - "Градината на пеперудите"

„Градината на Пеперудите” на Дот Хъчисън се оказа не идеалното четиво, но наистина не е и чак толкова глупава, колкото очаквах. Жанрът е хорър, но поръсен с достатъчна доза трилърова мистериозност. Интересното бе, че чак след прочит разбрах, че е писана от жена, понеже авторовото име ми се струваше мъжко. Не че има кой знае какво значение, но все пак го отбелязвам за изпадналите в същото заблуждение.
Всъщност романът представлява един разпит. Дългичък, двудневен разпит. Разпитваната е Мая - младо момиче с видими физически и психически травми. Разпитващите са двама агенти на ФБР, като по-старшият и по-важен за сюжета е Виктор Хановериан.
Девойката е била отвлечена и държана против волята и в нещо като луксозен затвор, където компания и правят още двадесетина момичета. Похитителят им се зове Градинаря, като това е и човекът, осигуряващ им всички удобства, без едно - свободата. А жертвите са неговите Пеперуди.
Още в началото на книгата става ясно, че момичето, което разпитват вече е свободно, но какво и как се е случило, предстои да разберем от нейните думи.
Агент Хановериан сякаш не е готов да повярва на всяка приказка на Мая. Пък и нейните отговори доста често звучат двусмислено. Но Виктор не напразно е баща на три дъщери - той е търпелив и е готов да изчака за всички отговори на въпросите, които е подготвил.

„Всъщност всичко опира до очите. Ако си видял достатъчно, изглеждаш по-стар, без значение какво е състоянието на остатъка от лицето ти.”

Това, което най не ми хареса е, че Дот Хъчисън е писала романа от трето лице. Радостен съм, че много малко автори правят тази простотия. Смятайте колко отдавна не бях чел нещо писано по този начин, че да ми направи такова силно впечатление. Това пусто трето лице ми бъркаше в мозъка и все го мислех, като до самия край на „Градината на пеперудите” не можах да свикна с него. Имах чувството, че с този си начин на писане авторката се разграничава рязко от постъпките и мислите на героите си, мъчейки се да стои по-настрани от тях. Аз също чувствах персонажите, някои от които бяха прилично развити, далечни. Това определено не ми помогна да симпатизирам или пък да намразя някого. Бях просто неутрален свидетел на случващото се.
После мелодрамата ми дойде с малко отгоре. След един момент ситуацията става супер драматична, но като се почват едни гушкания, плачове, хленчове... Последните 150 страници почти няма сцена, в която някой да не плаче. Парадоксът се състои в това, че Хъчисън иска да ни представи храбра и твърда героиня, трудно поддаваща се на тъгата. Но кел файда, когато всички около нея реват? Това за мен е един коловоз, който е трябвало да бъде избегнат, но за жалост той е следван стриктно.
Хорър творбата не е от най-тежките за четене, откъм кървави сцени. Има ги, но в умерени количества. Иначе е доволно смахната, по един извратеняшки перверзен начин. Дори в себе си включва най WTF момента, на който съм попадал някога изобщо.
Идеята не е лоша и е развита сравнително добре. Плавната история и постепенното въвеждане на образи, бяха от нещата, които харесах. Психологията е елемент, който Дот Хъчисън използва умело и по този начин подсилва моментите, които са имали такава нужда. Но през цялото време не можех да се отърся от усещането, че нещо липсва. А и това, че книгата е писана с мисъл да може да бъде лесно адаптирана за големия екран също е очеизбождащо и на мен ми пречеше. Както казах и в началото - не е върха, но не е и за изхвърляне.
Лична оценка: 5.7/10

Коментари

  1. Интересно ми беше да прочета мнението ти за книгата , тъй като съм я набелязала за прочит, а и съм почитателка на този жанр. Може би скоро и аз ще споделя отзиви:)

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря за включването :) Да, книгата не е загуба на време, а на теб може да ти хареса повече отколкото и на мен. Любопитно ми е да разбера после и твоето мнение ;)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар