Сойер Валентини е млада симпатична, работеща и независима жена, която за зла участ е гонена от остра тревожност с неизаснен характер. Жената решава да поговори с психолог - дето се вика споделянето на терзанията е част от решението на проблемите. Малко след сеанса се оказва, че за Валентини е невъзможно да напусне сградата, а по-лошото е, че бива тикната в психиатричното отделение. За капак един от служителите е мъж от мрачното и минало, което тя всячески се опитва да забрави.
Прекалено праволинейно заглавие, в което скорострелно се изяснява какво се случва пред погледите ни. Очакванията за мистерия и загадъчност си ги запазете за себе си. Тук такова животно няма да откриете, а фактът, че филмът е заснет със смартфон не може да послужи като извинение за това, че е плосък.
Иначе не изглежда супер зле, гледаем е на чисто визуално ниво. Но действието сурка крак след крак със скоростта на 100-годишен дядо, скован от артрит, а диалозите продължават повече от необходимото и не само, че не създават напрежение, ами оставят усещане и за разтягане на локуми. Саундтракът е създаден като на програма тип FL Studio, като човекът, който я е правил, със сигурност тъкмо се е учил как се работи с такъв тип софтуер. Нахвърлял е няколко отделни мелодийки, които тук таме се чуват на произволни сцени и баш в края на филмазазвучават заедно. Демек кулминацията.
Финалът е нереалистичен и откровено пресилен. Малко преди него разбираме, че след надеждите ни за психологически хорър, ще трябва да се сбогуваме и с надеждите си за ужас с клане и кървища. Така че заглавието на филма ми изглежда добре формулирано, особено ако го отнесем за състоянието на режисьора, докато е създавал творението си. Защото няма как да е бил на себе си по това време.
Лична оценка: 2.6/10
Коментари
Публикуване на коментар